Стефан Диомов е роден на 16 февруари 1945 г. в Бургас. Ръководител на групите “Тоника”, “Тоника СВ”, “Магистрали”, “Горещ пясък”, “Фамилия Тоника” и “Петте сезона”. Написал е десетки шлагерни песни, някои от които се превръщат във вечнозелени хитове. Автор е на театрална и филмова музика. Дългогодишен музикален директор на фестивала “Бургас и морето”.
Композиторът гостува във В. Търново, за да представи автобиографичната си книга “Белите и черни клавиши на моя живот”, като част от проявите на инициативата “Фоайе на книгата с автограф”.
– Г-н Диомов, били сте неведнъж във В. Търново. Какви спомени имате от нашия град?
– Аз свързвам този град с много щастливи мигове в моя живот. Тук се провеждаше заключителният етап на конкурса “Мелодия на годината”, на който получих първата си голяма награда за песента ми “Приятели”. С други мои песни имам спечелени и още призови места. Този конкурс много ми липсва. Сега има други формати, които са също много добре направени, но няма значими музикални форуми, на които да идват големи певци от цял свят, както беше на “Златният Орфей” примерно. Винаги съм обичал В. Търново и го казвам без куртоазия. Много харесвам тези криви и неповторимо красиви улички. В България за мен има три града със собствена, уникална атмосфера и това са Бургас, В. Търново и Пловдив. Във В. Търново има много романтика и богата история.
– Имате ли някоя незабравима случка от конкурса “Мелодия на годината”?
– В тази надпревара имаше огромна конкуренция и на мен и през ум не ми минаваше, че мога да спечеля някаква награда. През 1981 г. бях абсолютно начинаещ композитор и когато получих само максимални оценки, се шашнах. Мислех, че сънувам. Тогава усетих колко е задължаващо това към хората, които слушат моята музика и осъзнах, че ме чака една отговорна мисия на този свят. Та в тази връзка искам да разкажа една любопитна случка. В София участвах в един конкурс, който спечелих. На коктейла след това черпих всички, но себе си почерпих най-много. Когато вечерта свърши, ме оставиха посред нощ сам. Разхождах се по центъра и съм заспал в градинката до храм “Ал. Невски”. Събудиха ме двама милиционери, които отначало се държаха много строго с мен, но като им обясних за наградата ме пуснаха.
– Разкажете как станахте музикант?
– Всичко стана заради един малък, невзрачен, зелен, чешки акордеон, който майка ми купи. Толкова много ми хареса да свиря на него, че не можех да го оставя. Нашата къща в центъра на Бургас имаше външно стълбище, на което сядах и огласях със звуци цялата махала. Спирах само в следобедните часове, когато хората си почиваха, иначе свирех на воля. Навремето хората като че ли живееха по-сплотено. В нашата махала имаше гърци, арменци, турци, евреи, но всички бяха като едно семейство и имаше уважение между хората. Моят огромен телевизор беше махалата, а стълбите – първата ми сцена. Още тогава разбрах, че да свиря на хората ми доставя голямо удоволствие. В гимназията също постоянно свирех на акордеона и виждах как това носи приятни емоции както на мен, така и на съучениците ми.
– А как започнахте да композирате?
– Ами от немай-къде. Когато създадох група “Тоника”, нямаше подходящи песни. Първо започнахме с италиански песни, като имитирахме главно “Рики е повери”. По време на социализма в България обаче беше забранено да се пее на чужд език, а преведени на български не звучаха добре. Тогава направих първата си песен и тя взе, че обра всички награди. Някак неочаквано за мен публиката ме оцени и ми даде да разбера, че мога да пиша песни. Така продължих и сега мога да се похваля, че съм написал над 450 песни и вече дори спрях да ги броя.
– С какво си обяснявате успеха на Вашата музика?
– Аз не пиша сложни неща, въпреки че бих могъл. Но това ще остане далеч от хората. Аз искам моите песни да достигат до тях, да ги прегръщат и да се връщат при мен с любов. За песента е много важно да е комуникативна, да е мелодична и тази мелодия да е запомняща се, да може да се запее. Каква полза има иначе от една добре написана песен, която не може да се запее? После е много важно тя да бъде придружена с хубав текст, аранжимент и да бъде изпята от подходящия изпълнител.
– Кое Ви вдъхновява?
– Красотата на света, добротата, любовта. Те ме вдъхновяват. Отчайва ме простотията, лошият изказ, грубостта, насилието. Аз съм приел за свой идеал да обичам, да прегръщам, да уважавам, да проявявам състрадание и да прощавам.
– Как създадохте емблематичната за българската музика група “Тоника”?
– Първо бях направил оркестър със солисти, сред които бяха Гого, Ева, Сийчето, Яким. През 1969 г., по подобие на “Рики е повери”, с част от тези солисти създадох “Тоника”. Не съм си и представял, че ще постигнем такъв огромен успех и ще станем национално значим състав. След като групата се разпадна след едно злополучно турне във Виетнам, аз направих конкурс, на който се явиха 250 кандидати. От тях избрах петима и така се роди “Тоника СВ”. Те имаха същия успех като “Тоника”. Последваха групите “Магистрали”, “Горещ пясък”, “Фамилия Тоника” и “Петте сезона”. Радостен съм, че създадох всички тези състави, защото с тях преживях много щастливи мигове.
– В последните години имахте и неразбирателства?
– Да, имаше и такива моменти, но сега сме в чудесни отношения. Простихме си.
– Не спирате да творите…
– Малко остана да спра, но благодарение на нашите медици ще продължа. Преболедувах коронавируса много тежко. Бях на прага на смъртта, впоследствие получих и усложнения. Имах тежка стомашно-чревна инфекция, която продължи 3 седмици. Вдигах до 40 градуса температура. Разпространи се по всичките ми органи. Беше нещо страшно, аз буквално умирах. Но се появиха едни блестящи лекари, които пожелаха да живея и аз изпълних тяхната воля.
– Вашата автобиографична книга е озаглавена “Белите и черните клавиши на моя живот”. Кои са повече?
– Белите клавиши символизират радостта, любовта и светлите неща. Черните са мъката, омразата, ревността, но за да изсвири човек една мелодия, трябва да се докосне и до едните, и до другите. Това е животът. Всеки човек има своите върхове, но има и своите падения.
– Защо Бургас е люлка на толкова таланти?
– Защото има традиции, много конкурси, педагози, както и специално отношение към изкуството. В момента в града има 9 прекрасни зали за изява и те не са какви да е, а са оборудвани с техника. Само да му се пее и танцува на човек има къде да го направи. Всичко това стимулира младите хора. В Бургас има и атмосфера.
– Може би и морето вдъхновява?
– Да, но обикновено се шегувам с това, казвайки, че във Варна също има море.
– Обичате да пътувате. Музиката ли беше в основата на тази ваша страст?
– Да, аз започнах да обикалям целия свят като музикант. Посетил съм почти всички страни на бившия соцлагер, бил съм в Куба, Виетнам. Ходил съм в около 80 държави. Като пътувам, правя много снимки и дори заснемам любителски филми.
– Кое е най-интересното място, на което сте бил?
– Тези места са много, но бих откроил Мачу Пикчу в Перу. Рисунките на платото Наска, най-високо разположеното езеро Титикака, Египет, Израел и западните държави, в които могат да се видят невероятни постижения на човешкия гений. Много впечатлен останах и от трите велики водопада – Ниагара, Игуасу и Виктория, чиито тътен се чува на десетки километри. В един от филмите си дори дирижирам Игуасу, защото ,когато застанах пред него, го оприличих на симфония от падаща вода. Да не забравяме, че в нашата страна също има неповторими пейзажи, които също трябва да се видят.
– Какво Ви дават тези пътувания?
– При всяко пътуване човек научава хиляди неща за света и културата на различните нации. Когато се върнеш в България, оценяваш в колко прекрасна страна живеем, а само мрънкаме. Ходил съм в държави като Индия, Бангладеш, Кения. Там хората не знаят какво е асфалт, ние недоволстваме заради една дупка на пътя.
– През изминалата година сте планирал да посетите Аляска?
– Да, дори бях подготвил абсолютно всичко по пътуването, но пандемията осуети плановете ми.
– Кои са най-любопитните неща, които ще разберат читателите на Вашата книга?
– Книгата я издадох с единствената цел да си доставя удоволствието да разкажа историята на моя живот, защото е казано, че най-доброто пътешествие е споделеното. Сега съм готов и с втора част, която ще излезе съвсем скоро на книжния пазар. Първата се възприе много добре и вече има втори тираж. В нея аз разказвам съвсем откровено за моите успехи и неуспехи. За първите сме виновни всички, които работихме заедно, а за вторите – единствено аз. В книгата има разказани много неща, които хората не знаят. Тя е пълна с много смешни случки. Включени са и 160 снимки.
Николай ВЕНКОВ
сн. авторът
