Станислав Стоянов: Носията е връзката ни с вековния български дух

Народната носия е знак за идентичност. Тя е  връзка с нашите предци, с корените ни, споделя великотърновецът Станислав Стоянов. Той е млад и успял мъж, собственик на рекламна агенция, който се гордее с българското. Разкрива, че когато е с носия, усеща невидимата нишка, която го свърза с многовековния български дух, който е устоял в моменти на величие и трудности.
“На българите в наши дни много ни липсва чувството за корен, за идентичност. Трябва да го носим, защото иначе ще се озовем във вакуум. Всеки човек е устроен така, че търси собственото си “аз” не само като личност, като съзнание, но и като връзка с предците си. Ние носим в себе си част от тях. Тази връзка ни е необходима, защото иначе ще сме като отсечено дърво. Носията ми помогна чисто балансиращо, усетих се с една стъпка по намерил себе си. Тя е начин да опозная себе си, защото вътре в нас е най-непознатата територия”, разказва Станислав.
За първи път облякъл носия преди две години за учредяването на сдружение “Пазители на българщината”. Първата носия била северняшка, взел я под наем от ансамбъл “Българе”. После си купил книга, издание на БАН, посветена на носиите, за да се запознае с характерното в костюма на отделните етнографски области. Тогава си ушил първата северняшка носия. Нарочно направил елечето и пояса лилави, защото това е цветът на Велико Търново.
“По принцип в нашия район не е имало носии с лилаво, ако пък са се срещали, те са били празнични. Лилави има, но в плевенския край”, пояснява младият мъж. След това си направил втора носия – македонска, харесало му как изглежда. Не спрял до тук, ушил си и няколко връхни дрехи – кафтан, кюрк, елече слизащо до коляното,  чепкен – елече с отворени ръкави, което е присъщо за макендонската, албанската и гръцката носия. В края на XVIII в. и началото на XX в. то навлиза и в хайдушкото облекло. Нарича се харамийско, не е задължително да е с фустанела. Хаджи Димитър, Стефан Караджа, Филип Тотю са точно с такива носии по снимките, обяснява Станислав, който има и стари оръжия. За да е истински воевода, си е направил капсулен пищов, сега иска да си купи караколак. Това е късо оръжие между нож и меч с костена дръжка, което е характерно за нашия край. Има още  барутници, фишеклъци.
Родът на Станислав Стоянов е от Свищов. По майчина линия едната му прабаба  има влашка жилка, а другата е от велешанската махала в Свищов. По бащина линия семейството му също е от свищовския край.
Всяка година Станислав, съпругата му Петя, и малката им дъщеричка ходят на фестивала на народната носия в Жервна. Неописуемо е усещането да видиш 20 000 души, облечени в народни носии, усмихва се младият мъж. Харесва му, че по време на феста са забранени всички уреди от XX в. и човек се чувства по-малко зависим от телефона, компютъра, телевизора. Вече не изпуска събитие, в което има възможност да облече народната носия. Убеден е, че всеки един българин трябва да го направи поне веднъж в живота си, за да усети какво е чувството.
Станислав преоткрива чудния свят на българското преди повече от десет години, когато прочел няколко книги, свързани с българската история, които му оказали много силно въздействие. Сред тях са Хрониките на Стефан Цанев, трудовете на Божидар Димитров. Започнал да обикаля цялата страна, посетил всички големи и средни градове. Едно от местата, което най-много го е впечатлило, е Видин.
“Пада се малко встрани, пет часа е пътят от Велико Търново, но когато беше истерията по Белоградчишките скали, и ние отидохме. Отседнахме във Видин. Оказа се, че в града има толкова много история, че останах шокиран. Живият град е обграден с крепостни стени, единственото подобно място е Хисаря. Крепостта Баба Вида е единствената оцеляла цяла цитадела в България. Направи ми впечатление Кръстата казарма, библиотеката на Осман Пазвантоуглу, има и еврейска синагога. Враца също има страхотна атмосфера. Плиска пък ме впечатли със строителството от Първото българско царство”, разкрива собственикът на рекламна агенция.
Много са и историческите личности, които заслужават възхита и уважение.
“Като изключим средновековните български владетели, които са легендарни личности, много ме впечатлява Илю войвода. Той е воевода от малък, много пъти е раняван, но доживява Освобождението и като започва Сръбско-българската война през 1885 година отново облича хайдушките дрехи и 80-годишен отива да се бие. Тази негова постъпка много вдига морала на българските войници”, обяснява Станислав Стоянов. Той пояснява, че популярната българска художничка и режисьорка Зорница Попганчева, повече известна като Зорница София, прави филм за славния воевода.
Преди две години Станислав става част от сдружение “Пазители на българщината”, създадено от ръководителя на ансамбъл “Българе” Христо Димитров. Във всеки областен град то има местна структура, която се нарича “чета”. Тя има воевода, подвоевода, знаменосец, ковчежник. Във Велико Търново в нея влизат около  десетина души, сред които адвокат Кирил Андреев и Стефан Кинов, но все още организацията тук не е напълно структурирана. Ясно е обаче, че четата ще се казва “Филип Тотю”. “Трябва да си направим носии, които да са еднакви или поне някой от елементите да е специфичен. Мислим варианти и за кауза на четата, иначе като обща кауза на сдружението сме решили да направим монумент “Хайдушки глави” в Жеравна.
Следващата ни дългосрочна кауза е да изградим до 2018 г. монумент на Кан Тервел, защото тогава се навършват 1300 години от битката му с арабите. На Босфора той спира арабското нашествие. 200 000 армия се е опитала да нахлуе в Европа. Това е една тема, която звучи много актуално в наши дни. Делото му е паметно, защото от другата страна на Европа арабите преминават, завземат цяла Испания и остават там поне 600-700 години. Добре че е Карл Мартел, който успява да ги спре”, разкрива Станислав. Монументът ще бъде или на Капитан Андреево, където е входът на Европа и на България, или някъде в София. “Ще има и честване в България и Европа, ще се опитаме да го обвържем и с Карл Мартел, за да почетем и двете личности. Може годишнината да бъде отбелязана и в европейските институции”, пояснява съвременният воевода.
Весела КЪНЧЕВA, сн. личен архив