Книгата на Соломон Паси, която анализаторите определят като история на прехода у нас, беше представена и във Велико Търново. Изданието носи името “Статии, мнения, коментари, интервюта извън протокола”, а домакин на срещата с автора беше Регионална библиотека “П. Р. Славейков”. За книгата говори нейният съставител – журналистът Максим Минчев, който е и генерален директор на БТА. Книгата излиза по повод 60-годишнина на председателя на Атлантическия клуб у нас.
“В желанието си да сглобя тази книга имах три мощни съюзника. Привилегията да работя през по-голямата част от времето заедно със Соломон Паси. Паметта, запечатала дългия, но възторжен път на осъществените мечти и каузи. Убедеността, че събрани накуп, неговите позиции, мнения, коментари и идеи биха били не само интересни за хората, но и полезни за тези, които се занимават или смятат да се занимават с политика”, сподели Максим Минчев. Според него книгата е учебник по политика и помагало за политици.
Соломон Паси е политик, дипломат и експерт по международни отношения. Основател и председател на Атлантическия клуб в България. Министър на външните работи на страната ни в периода 2001-2005 г., народен представител, член на четири български експедиции в Антарктида в периода 1993-2005 г., учен в сферата на компютърните науки.
Соломон Паси е човекът, който още през 1990 г. предложи България да стане член на НАТО – идея, посрещната тогава с насмешка от мнозинството в парламента. Той е един от радетелите за посещението на покойния вече папа Йоан Павел II, за да очисти името на страната ни от така наречената “българска следа”. Работи активно за присъединяването ни към ЕС. През 2004 г. българинът председателства ОССЕ.
През пролетта на 2008 г. Соломон и Гергана Паси представят пред Европейската комисия, Председателството на ЕС и институциите на ЕС идеята за стандартизация на всички мобилни зарядни устройства. Структурите на ЕС, Световното GSM сдружение и Съюът на “World Telecom” приемат обоснованото им предложение, което е в сила от януари 2011 г., а 3 г. по-късно става част и от европейското законодателство. В резултат на тяхната политика вече всеки мобилен телефон има и USB. Това ще спаси годишно над 20 млн. тона електронни отпадъци и емисии на CO2 и ще помогне значително за борбата с глобалното затопляне.
През 2011 г. Соломон и Гергана Паси в писмо до ЕК искат на обществените места в Евросъюза да има гарантиран безплатен, безжичен и кабелен интернет. Според тях WI-FI трябва да е нова свобода на ЕС, наред със свободното движение на хора, стоки, капитали и услуги. За България те предложиха да се приеме правилото да се издава акт 16 в строителството само при наличието на безплатен интернет. “Щастлив съм, че успяхме да прокараме през европейските институции и тази наша идея и тя дори е подплатена с пари. ЕС отдели 120 млн. евро за изграждане на wi-fi мрежи между 6000 и 8000 общини в страните членки. Искам да окуража Община Велико Търново и всички по-малки общини в областта да кандидатстват за тези пари и да си направят wi-fi мрежа за интернет. Изпитваме истинско удовлетворение, че това е втора поредна политика, която България успя да прекара през ЕС, и това е нещо изключително практично за всеки гражданин на Европа”, сподели екс външният министър.
Соломон Паси е инициатор и на проекта “България и космическото право поглед в бъдещето”, с който се проучва необходимостта от национално космическо законодателство в България. Поставените цели в проекта са няколко – да си върнем славата на космическа сила, да се създаде образователна програма по космическо право и да се изследват законодателствата на други страни по космическо право. Друга цел на проекта е да се популяризират научни разработки на студенти от астрономическата обсерватория във Варна, които са награждавани от НАСА.
– Г-н Паси, как се отстояват атлантическите ценности в години на световен тероризъм и бежанска вълна?
– Атлантическите ценности се нуждаят от денонощна защита. Една от тях е демокрацията и това, което се опитвам да внуша на по-младите и на моите деца, е, че тя не се дава даром, а трябва да се заслужи. Всеки ден трябва да воюваш за това благо, за да не изчезне. Наистина, тероризмът и всички други предизвикателства на съвремието доказват, че имаме нужда от единство, от обща защита и действия, от много повече общи политики, отколкото сега. Нуждаем се например от обща европейска отбранителна политика, за каквато говорим вече 10 г. Откак сме влезли в ЕС Атлантическият клуб не е спрял да пледира за изграждането на обща европейска отбрана. Нещо повече, ние искаме България да стане инициатор и учредител на тази голяма европейска структура, в която да приемаме нови държави, а не пак да чукаме на вратата да станем членове постфактум. Това е едно от ключовите необходимости за прогреса на държавата ни. Друго нещо, за което много се радвам, че правителството като че ли е напълно узряло, е членството на страната ни в Еврозоната. Това е абсолютно задължително и е договорено още на 25 април 2005 г. В договора пише, че ЕС и България се съгласяват, че ние ще станем член на Еврозоната и на Шенген. Така че това не е толкова трудна задача и съжалявам, че 12 г. по-късно това още не се е случило.
– Как си представяхте, че ще изглежда страната ни след членството в НАТО и ЕС?
– Честно да си призная, нямах много ясна представа каква ще бъде България, но имах едно принципно разбиране и то беше, че бъдещето на Изтока е Западът. Знаех, че България ще стане като Запада, защото бях повлиян по някакъв начин от теорията на конвергенцията на Збигнев Бжежински. Той проповядваше сливането на двата строя, но дори и в неговата книга това сливане не се предвиждаше да се случи по такъв радикален начин – че повечето държави от Източна Европа просто ще дапочнат за живеят като тези в западната част на континента. Вярвах в този закон до преди няколко седмици, когато посетих Пекин. Не бях ходил 10 г. там и видях, че няма никакви прилики между Пекин днес и Пекин тогава. Този град се е превърнал в космополитна столица на планетата, нещо средно между Ню Йорк, Лондон, Париж и Москва. Китай дава изключителна заявка да се превърне в център на планетата. Вече започвам да си мисля дали все още Западът е бъдещето на Изтока или Изтокът вече е станал бъдещето на Запада. Така че сега съм в състояние на колебание.
– 10 г. след членството на България в ЕС, какво спечели и какво загуби страната ни?
– България загуби част от безпорядъка, който царуваше у нас, част от хаоса, в който живеехме, такива нещо, които въобще не ти е тъжно да изгубиш. Какво спечелихме е много трудно да се пресметне? Спечелихме свободата да пътуваме и да учим, където пожелаем във всяка от 27-те страни членки на ЕС, в които си пожелаем университети, при това в много от вузовете и напълно безплатно. Спечелихме тази мобилност, както и това, че следващите поколения вече говорят няколко езика свободно. Едно време ние учихме английски като чужд, сега го учат като общ език. Спечелихме това, че България може да участва равноправно в управлението на Европа, дори с наше участие успяхме да наложим конкретни политики в дигиталния сектор. Не искам да говоря за еврофондовете, защото това е една изкривена представа за ЕС – че ние сме там, за да вземем едни пари и да излезем щастливи. Тези пари се дават, за да се доближи икономиката на България до тази на Запада. Това малко по малко се случва, е най-бедната държава сме в ЕС, за съжаление, но ако бяхме извън ЕС, щяхме да бъдем много по-зле.
– Но защо продължаваме да сме най-бедната държава в ЕС?
– Не трябва да сравняваме тази България, в която всички живеем, с една хипотетична България, която не е в ЕС. Онази България можеше днес да е нещо като Косово, Сирия и др. Ако президентът Желев не беше избран за държавен глава на 2 август 1990 г., имаше много и различни сценарии за развитието на България. Страшно ми е да си помисля дори какво щеше да стане, ако тя беше оглавена от човек като Слободан Милошевич например. Ние сме свикнали да сравняваме България с нашите идеални представи за нея – къде искаме да бъде, а не я сравняваме къде можеше да бъде.
– А вярвате ли в теориите за разпада на ЕС?
– Никой не е щастлив от излизането на Великобритания, но създава инерция за сплотяване на ЕС. Всички се стреснахме от това и виждам, че в рамките на Европа има една нова динамика за сплотяване, за нови общи политики и ако успеем да използваме този момент по правилния начин, мисля, че Европа ще излезе много по-силна, отколкото беше с Великобритания вътре. Но, разбира се, ние трябва да мислим и как да привличаме британците, защото те са изключително ценна нация. Трябва да направим всичко възможно в някои области дори да задълбочим сътрудничеството си с тях.
– В качеството си на политик постоянно водите формални и неформални срещи със световни лидери. Какво остава скрито извън протокола?
– Вече толкова малко остава скрито извън протоколите, тъй като в този толкова динамичен и електронен свят нещата се появяват в туитър още преди да се сложени на заседателната маса на съответния орган. Често пъти такава мощна и добре организирана демокрация, като американската, най-напред от туитър разбира какво ще се случи на най-високо ниво, още дори преди да има заявки за това.
– Кои от световните лидери пазят най-добри чувства за България?
– При всички случаи германският политик Манфред Вьорнер беше един от най-сърцатите привърженици на България и се отнасяше с изключителна любов към нашата страна. Има няколко различни случая, на които съм попадал с него на международни конференции. Само като видеше българската делегация срещу себе си, той не пропускаше случай да каже нещо добро за страната ни. Следващият световен политик, който говореше с божествено благоговение за България, беше папа Йоан Павел Втори. При първата ми среща с него през 1994 г. изнесе словото си пред Атлантическия клуб на брилянтен български език и нарече България “градината на Източна Европа”. С абсолютна сигурност Далай Лама се отнасяше с голяма любов към България. Но и други двама лидери имаха специално отношение към страната ни – това са американският президент Джордж Буш и държавният секретар Колин Пауъл.
– А лидери на другия полюс?
– Такъв пример е Маргарет Тачър. При срещата ми с нея през 90-те години тя ми каза: “Млади момко, знам, че много искате страната ви да влезе в НАТО, но това засега трябва да го забравите”. Аз бях шокиран и попитах защо, а тя ми обясни, че първо Полша трябва да влезе в НАТО, защото “ние пожертвахме Полша, като я дадохме на Хитлер, а сега сме ѝ длъжници”. Така че докато не влезе Полша, ние да не си и помисляме за НАТО. Тя се оказа права, Полша влезе 1999 г., а ние пет години по-късно – през 2004 г.
– Кои са най-големите ви постижения като външен министър и какво не успяхте да постигнете с езика на дипломацията?
– Имаше един момент, в който бях много стреснат, че съм външен министър. Може би най-стреснат в качеството си на външен министър бях през декември 2001 г., когато за първи път кацнах в Триполи, за да преговарям с Кадафи за освобождаването на българските медицински сестри. Зам.-министърът на външните работи на Либия ме посрещна на летището. Седнахме в колата му на самия вип и около два часа говорихме там, преди тя да тръгне. Той ме посрещна с думите: “Те са виновни. Смъртната присъда е готова, ние ще ги разстреляме”. Тогава бях наистина смазан. Но на следващия ден имах срещи с Кадафи и видях, че нещата не са чак толкова безпомощни.
Двата пикови момента в професионалния ми живот бяха на 2 април 2004 г., когато ръководих делегацията, издигнала знамето на България над щаб-квартирата на НАТО, и година по-късно на 25 април 2005 г., когато подписахме европейския договор на България в Люксембург.
А най-голямо удовлетворение съм изпитал в момента, когато бях много далеч от прожекторите. Бях напълно цивилен като част от една тълпа. Това беше множеството, посрещащо българските медици на 24 юли 2007 г. на летище София, а аз им помахах отдалеч. Това беше моментът, когато си отдъхнах като човек, защото бяха спасени седем човешки живота. Три правителства работиха за тази кауза – на Иван Костов, на царя и на Сергей Станишев, но в моя период на външен министър изградихме архитектурата на преговорите и това се оказа печеливша стратегия.
Златина ДИМИТРОВА
сн. Даниел ЙОРДАНОВ
и личен архив
