Семейство от Велико Търново се качи на Мачу Пикчу с инвалидна количка

Теодора Крумова и половинката ѝ Деян Колев, който от няколко години е в инвалидна количка поради заболяване, сбъднаха неговата детска мечта, изкачвайки заедно Мачу Пикчу в Перу. Изгубеният град на инките се намира на 2430 м надморска височина и е построен през 15 век, а днес е в Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО. Двамата великотърновци отидоха и още по-далеч, достигайки до най-високо разположеното плавателно езеро на Земята – Титикака. То се намира в Андите, на територията на Перу и Боливия, и е на височина 3812 м, а изкачването им в планината достига и до 4300 м.
“В живота си човек прави много крачки, много крачки и не прави… и никога няма да разбере какво губи. Защото единствените бариери, които могат да ни спрат, са тези, които самите ние си поставяме. Измисляме си страхове, безумни съвременни гаранции какво и как ще се случи… И пропускаме ценните моменти… През последната една седмица срещнах хора, които могат да обърнат света с теб само защото ти си решил да го направиш. Те не питат може ли, какви са условията, как ще стане. Просто се усмихват, казват “Ще намерим начин” и го правят. Винаги съм казвала, че няма невъзможни неща и човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му, но и аз винаги съм имала своите малки колебания. Вече нямам”, споделя Теодора и допълва: “Наистина винаги има начин – просто трябва да го намериш и няма нещо или някой, което може да те спре… освен собственото ти съзнание.”
Теодора и Деян отдавна планират пътуването си в Перу, защото желанието им е не само да посетят забележителностите, но и да видят как живеят общностите там. Двамата са създатели на Центъра за етнически диалог и толерантност “Амалипе” във В. Търново и се интересуват от проблемите в образованието и начините, по които се справят с тях местните жители на Перу. За пътуването им помагат техни приятели и познати от южноамериканската държава, които ги уверяват, че няма да срещнат затруднения в обиколката си там.
От България Теодора и Деян се отправят със самолет към Мадрид, а след това към Лима, където се прехвърлят за Куско. След близо 14-те часа в облаците започва и преходът им с малко микробусче в Андите. Там теренът е планински и няма изградени пътища. Оказва се обаче, че придвижването с инвалидната количка в Латинска Америка е много по-лесно, отколкото в Европа, защото всеки помага както може, а на Стария континент преди около месец дори отказали да качат двамата в самолет заради количката.
Хората в Перу са много гостоприемни и на Теодора дори и трябва известно време да се пренастрои в мисленето си, че там в буквалния смисъл няма невъзможни неща. При тях няма никакви ограничения и винаги тръгват с позитивната нагласа, че това, което правят, ще се получи, казва великотърновката, възхищавайки се на отношението им към живота и околните.
Единственото средство за придвижване до Мачу Пикчу е с влак, който ходи до Агуас Калиентес – населеното място в подножието на Изгубения град, откъдето специални автобусчета качват туристите до върха.
“Отивайки до жп гарата и питайки дали ще можем да се качим до Мачу Пикчу с инвалидната количка, всички ни казваха, че няма да имаме проблеми и това е най-честият отговор, който срещахме при пътуването си”, разказва Теодора. В момента, в който влакът пристига, тя остава изненадана, че е като влаковете в България – без никакви условия за качване на количката. Кондукторът се оказва яко момче и качва Деян на гръб, а още няколко случайни пътника наоколо с охота помагат на двамата българи. Стигайки с железниците до спирката на автобуса, там също виждат гледка, подобна на тази по нашите селски спирки, но там шофьорът и още няколко пътници отново се притичват на помощ. Същото се повтаря и при изкачването на стотиците не особено удобни стъпала на Мачу Пикчу. Там в носенето се включват дори полицаите и охраната.
Повечето хора по света знаят как изглежда Мачу Пикчу, но при посещението му могат да се видят много различни неща – старите храмове с огромните идеално оформени камъни, съвършено напаснати един към друг, обикновените къщи отпреди векове, традиционните ритуали, сред които и шамански, разказва Теди. Любопитно е самото усещане за мястото и хората, казва още тя. Странно за нея е това, че за справяне с високото атмосферно налягане и затрудненото дишане хората в Андите постоянно се налага да пият чай от Кока, но сама се уверява, че и те с Деян няма как да минат без него.
Интересно е и посещението на Теодора и Деян на езерото Титикака и изкуствените плаващи острови от тръстика в него, изградени от хората. Те са близо 200 на брой, издържат до около 40 години и на всеки от тях живеят от 2 до 5 семейства. На тях има детска градина, училище, медицински център и други екстри. Там къщите и лодките също са от тръстика, няма течаща вода, освен езерната, а електричеството е само от слънчеви панели. Двамата българи успяват не само да видят, но и да посетят островите, като преплават до тях на тръстикови салове. Оказва се, че жителите там, наброяващи около 2 хил. души, са много запазени като общност и имат много добра организация. Те си избират всяка година кмет, като сами организират изборите си. Тази длъжност е абсолютно доброволна и не е заплатена, а избраният е длъжен в рамките на мандата си да остави нещо след себе си за общността. Населението си има и жени – местни лидери. Там семейните традиции са силно запазени, а проблемите са сходни с тези в България. Впечатление прави, че до местните училища няма пътища и транспорт заради което се налага децата сами да вървят пеш понякога по час и половина, за да стигнат до там. Често те стават много рано сутринта, за да могат преди това да помогнат в домакинството. Въпреки трудностите процентът отпаднали в основното образование ученици е почти нищожен. Мотивацията на родителите да образоват децата е много силна, защото в образованието те виждат единственото спасение за децата си. Самите училища нямат делегирани бюджети, а образователното министерство им подсигурява само основните разходи. За останалите неща се събират средства чрез Родителска асоциация. Училищните им сгради изглеждат като нереновирано наше селско училище, разказва Теодора, но добавя, че учениците имат възможност за билингвално образование и често учат английски и испански език.
В последните дни от своя престой в Перу Теди и Деян се срещат с представители на ЮНЕСКО, за да се запознаят със специалната им програма за учениците в гимназиална степен на образование, както и със служители на Световната банка. Скоро двамата великотърновци се надяват да организират и онлайн среща между ученици от България и Перу, както са се разбрали със своите нови приятели и партньори.
Николай ВЕНКОВ
сн. личен архив