Вестник “Янтра ДНЕС” и Държавният архив в старата столица представят поредица “Дарителите на В. Търново”. В нея ще разказваме за всички онези светли личности, живели с мисълта да помогнат за издигането на Търново. Със своята работа и дарителска дейност те са помогнали за превръщането на града в съвременен културен и духовен център на България.
Индустриалецът построил първата валцова мелница в Търновско
Пеню Велков не е от Търново, но свързва живота и обществените си начинания със старата столица. Роден през 1850 г. в семейството на търговец на добитък, той завършва класно училище в родното Дряново, а след това и Богословското в Петропавловския манастир през 1875 г. Но вместо да се отдаде на духовна или учителска дейност, той избира търговията като свое поприще.
През 1877 г. посъбрал капитал, го виждаме заедно с брат си да строи първата валцова мелница в Търновско, в землището на село Пушево. За това колко е пострадала през Руско-турската война 1877-1878 г. говори и фактът, че за ремонта й през 1879 г. те изразходват 10 000 франка, доста солидна за времето си сума. През 1887 г. мелницата произвежда вече средно по 1 млн. оки (1 ока= 1282 гр.) брашно, като по-голямата част от него се изнася за Румъния, Турция и дори за Египет. Законът за насърчаване на местната индустрия, прокаран от правителството на С. Стамболов, поощрява П. Велков да построи през 1893-1894 г. нова мелница в местността “Дервент”, в която влага кръгло 50 000 лв. (за справка средният годишен стандарт в страната достига тогава 2000 лв.), като персоналът в нея достига 10 човека. На следващата 1895 г. той обаче изненадващо я продава на съдружниците си Ст. Костов, Ст. Церовски и Е. Витанова. Големите наводнения от 1897 г. и 1904 г. обаче ги принуждават да я продадат, като единственият купувач за нея се оказва… Пеню Велков.
Развитието на фабричната индустрия в града през първото десетилетие на ХХ в. и мерките, които държавата прилага за покровителстване на големите мелнични предприятия, превръщат брашното в главно експортно перо на старата столица.
Но освен като крупен търговец и индустриалец, Пеню Велков остава в паметта на старите търновци като един от най-големите благодетели. Човек с изострен финансов нюх, но в същото време благ и богоязлив, както приляга на един истински възпитаник на духовно училище, малко преди смъртта си, на 29 юли 1916 г., той прави своето завещание.
“…Като прецених, пише той в него, близката си неизвестност и случайността, за каквато никакви сили човешки не са в състояние да ги отбягнат и предвидят, реших да засвидетелствам моята любов и признателност към обществото и към близките си, между които живях, като …завещавам за здание на едно Епархийско сиропиталище, само за девици, сумата от 102 хил. лв. От които 42 хил. лв. съм броил на Великотърновския митрополит Йосиф, с които пари е откупена къщата на запасния руски полковник Михаил Боклевски, намираща се в махала “Св. Троица” (под сегашната сграда на Великотърновския университет), за сграда на сиропиталището”. Дарителят пожелава то да носи името “Пеню и Мария Велкови”, като “за назидание” на младото поколение там да бъдат окачени и ликовете на двамата благодетели.
Оттук Епархийският духовен съвет взема нещата в свои ръце. Но едва с протокол от 2 дек. 1929 г., на база решение от 3 юни 1923 г., формално е учреден фонд “Епархийско сиропиталище Пеню и Мария Велкови”. За усилването на този фонд освен завещаните 60 хил. лв. с лихвите Епархийският съвет купува през 1926 г. трите съседни парцела до сиропиталищната сграда, като общата им площ достига 61 дка. За да се изпълни обаче волята на дарителя, трябва да минат още цели 20 г. Към 1929 г. това все още е невъзможно, защото предназначената сграда за сиропиталище е предадена още от 1918 г. на управлението на “Фонд за сираците от войните” за срок от 15 г., т.е. до 1933 г., а и от 60-те хил. лв. са останали към тази дата вече само малко над 20 хил. лв. Но благодарение на 3 годишни усилия чрез наеми, помощи от Митрополитския фонд “Епархийски църковни нужди”, дарения и заеми, средствата са събрани през 1936 г., за да се осъществи на дело заветът на П. Велков.
За управлението му е изработен специален Устав, одобрен от Св. Синод на 12 юни 1936 г. Според него “Целта на сиропиталището е да дава подслон, облекло, храна, възпитание и образование на сираци, деца от българска народност, останали без средства и грижи в живота, да укрепва вярата в Бога и привързаността към Православната църква и Отечеството ни; да развива у тях чувство на християнско милосърдие, трудолюбие, морална и материална взаимопомощ и да ги подготвя за живота.”
Това заведение приема само кръгли сираци, които остават там до навършване на 14 години. За онези от тях, които проявяват особени дарби, ръководството се старае да издейства стипендии за продължаване на образованието. От отчета за учебните 1936/1937 и 1937/1938 г. разбираме, че постъпилите деца в него са 32. Както повечето дарителски фондове и този оцелява до 1951 г., когато е ликвидиран от официалната власт и капиталът му е отнесен в приход на държавата.
Името на благодетеля П. Велков се свързва и с даренията, които той прави на църквата “Св. Никола”, Мъжката и Девическата гимназии и Туристическото дружество “Трапезица” – в Търново, а така и за строежа на библиотеката в Дряново. Това накратко е човеколюбивата дейност на тази личност, водена от чувство на дълг, патриотизъм и безкрайна грижа за подпомагане на бедните и нуждаещите се.
Тихомир Тонков, старши експерт ОДА – Велико Търново
сн. архив
