Нашите градинари учат европейците да похапват домати, лук и патладжани

Публикувано на чт, 8 Ное. 2018
760 четения

Илия Вълев

Излезе от печат книгата на Васил Мутафов “Колелото на съдбата”, посветена на гурбетчийството. Дълги години той работи в Регионалния исторически музей – В. Търново. През 1981 г. Мутафов защитава докторската дисертация “Българското гурбетчийско градинарство – етнографски аспекти”. Изследователят напусна този свят в началото на юни и за съжаление не успя да види труда на своя живот напълно завършен. Премиерата на книгата бе част от програмата по повод Деня на Българо-унгарското приятелство в Будапеща. Средствата за издаването ѝ са дарени от Изследователския институт на българите към Българското републиканско самоуправление в Унгария.
“Книгата “Колелото на съдбата” е сериозно изследване, посветено на традиционното гурбетчийско градинарство в България. Етнографският поглед е фокусиран както върху произхода и разпространението на явлението, така и върху влиянието и следата, която българските градинари гурбетчии оставят не само в нашата страна, но и навсякъде, където са упражнявали своята трудова дейност”, разказва етнологът Илия Вълев, който заедно с Галя Чохаджиева е редактор на книгата на Мутафов.
“Гурбетчийското градинарство е най-масовата форма на гурбетчийството в чужбина. Български градинари работят в Румъния, Сърбия, Русия, Унгария, Чехия, Словакия, Австрия, Полша, Германия, Франция, САЩ, Канада, дори и в Бразилия и Австралия. През 30-те години на XX век емиграцията на градинари представлява около 85 % от общото число на работещите в чужбина българи. Изследванията обаче показват, че най-продължително и най-мащабно е гурбетуването на градинари от Търновския край”, разказва Вълев. Мутафов търси причината в аграрната пренаселеност в Търновския край. Ученият посочва, че гурбетчийството преминава през три етапа на развитие. Първият обхваща периода на Възраждането, когато гурбетчийското градинарство се утвърждава като основен поминък за населението от Лясковец и постепенно обхваща близките села, както и селищата от Еленския балкан. Градинари работят главно в околностите на Цариград, но към края на XVIII в. излизат и извън пределите на Османската империя. Вторият етап обхваща от Освобождението до Първата световна война. Тогава гурбетчии излизат от всички селища на Търновския край, както и от Севлиевско, Русенско и Търговищко. Постепенно Лясковец губи мястото си на център, а като такъв се оформят селата Драганово и Поликраище. Цифрите показват, че през 1888 г. има общо 9555 души гурбетчии градинари, а през 1914 г. те са вече 24 336 души.
Третият етап е между Първата и Втората световна война. Отново най-масово излизат гурбетчии от Търновския край. Тогава те емигрират в Южна Америка, Австралия и Полша.
В своята дългогодишна производствена дейност в страната или в чужбина градинарите гурбетчии разработват оригинална агротехника в зеленчукопроизводството, имат съществен принос за развитие на градинарската култура и практика за превръщане градинарството от помощен поминък в специализиран отрасъл на селското стопанство. В книгата си Васил Мутафов посочва, че до появата на българските градинари в Унгария само аристократите са вкусвали там червени домати. Любопитен факт още е, че много зеленчуци, които сега се считат за типично унгарски, имат български произход: белите унгарски чушки, лютите чушки, маковския лук и др. Патладжанът също въобще не е бил познат в Унгария. Именно българите градинари са го пренесли за свои нужди и така унгарците са го опознали.
Васил Мутафов посочва, че в каталозите за семена се срещат реклами на повече от 300 сорта, местни и чужди, произвеждани от български семепроизводни къщи и фирми. “Като се има предвид, че българските градинари са основни зеленчукопроизводители за пазара през един значителен период, от средата на XIX до първата половина на XX век, в Румъния, Сърбия, Унгария, Чехия, Словакия, Австрия и Русия може определено да се твърди, че именно градинарите гурбетчии са тези, които осъществяват сортообмена в Централна и Източна Европа”, подчертава редакторът на книгата “Колелото на съдбата” Илия Вълев.
Навсякъде, където са работили, нашите градинари са пренесли със себе си градинарския долап – съоръжение, което се използвало за поливане. Във всички страни, в които е разпространен, той става известен като “българското колело”.
От градинарите гурбетчии се пренасят у нас първите веялки, които намират масово приложение в селищата от Търновския край. В Лясковец и Дебелец това става през 1870 г., след което започва и производството им от занаятчии. След Освобождението Дебелец става най-големият производител на веялки в България.
“Влиянието на гурбетчийското градинарство е многостранно. Основната предпоставка за това влияние е материалното осигуряване на семействата на гурбетчиите, а от там и повдигане, така да се каже, на самочувствието както на самия гурбетчия, така и на неговите близки. На гурбет най-често отивали момчета и млади мъже, още незадомени, които прекарват в чужбина най-малкото 8-9 месеца далеч от семейство, родители, близки и роднини. Ако се върнат след края на сезона, то е за малко и на следващия сезон отново заминават. По време на това странство те живеят с доста ограничения, но с ясната мисъл, че са отишли не да се развличат, а да печелят пари, с които, като се приберат ще може или да създадат семейство, или да си построят къща, а защо не и двете…”, пояснява още етнологът Илия Вълев.
През 60-70-те години на XIX век основно се променя облеклото на гурбетчиите градинари. Те били обути с ботуши, с панталони, с високо закопчавана бяла или разноцветна риза без яка, елек, сако от груб вълнен плат, а на главата с черен плитък влашки калпак, наричан брашовски. За връхна дреха служел дълъг бахчовански кожух. Единствената съставка от традиционната носия остава само вълненият черен или червен пояс, притяган с кожен колан.
По-бавно, но систематично се наблюдават промени и в традиционното женско облекло. Празничното облекло изчезва и се заменя в различна степен от вносно или купешко от града – дълга пола, права или надиплена бяла блуза в разни кройки или дълга рокля, декорирана по най-различни начини с дантела, пайети или плетки от друга материя. Появява се и бялата булченска рокля с бяло було с дълъг воал и булченски букет. Сукманът изчезва и се заменя с вълнена или памучна фуста. Престилките се запазват, но са в тон с фустата и са едноцветни. Ризата без шевици и с опростена кройка.
“Книгата е специализирана по съдържанието си, но в стилово отношение тя е подходяща за широк кръг от читатели и би била полезна за музейни специалисти, университетски преподаватели, научни работници, студенти и ученици, също така и за всеки, интересуващ се от проблема за следата на българите градинари гурбетчии по света и у нас”, категоричен е Илия Вълев.
Весела КЪНЧЕВА
сн. Даниел ЙОРДАНОВ и личен архив

loading...
Пътни строежи - Велико Търново