81-годишният бакърджия от Самоводската чаршия е най-старият майстор в този занаят в България
Бай Хасан Хасанов от Велико Търново вече е на 81 години, но никога не се е отказвал от занаята, който наследил от баща си и дядо си. За него казват, че е най-старият медникар в България. Приятели и известни особи се спират при него да пийнат по едно кафе в някое от медните му джезвета, а Самоводската чаршия няма да е същата без него и монотонната песен на чукчето му, с което изработва съдовете си.
Във всяка българска къща има поне един меден съд – кафеник, тава за бабиното сладко, харания или менче. Днес обаче майсторите бакърджии са на изчезване. Един от последните мохикани се е сгушил на Самоводската чаршия във Велико Търново. Всички го знаят като бай Хасан медникаря. Пъргавият старец всеки ден е в дюкянчето си, а минавайки покрай схлупената къщурка в края на занаятчийската улица, туристите и великотърновци до толкова са свикнали с него, че присядат на пейката пред къщата и търсят с поглед къде е майсторът.
А той е там от 1980 година, неизменно всеки ден. Колегите му от чаршията с гордост го сочат, че е един от най-добрите в България. Неговото наследство са съдовете му, които са разпръснати по целия свят и будят възхищение като творбите на бакърджиите от Възраждането.
“Все по-малко хора купуват уникалните занаятчийски изработки. Пазарът е заринат от произведените на конвейер китайски сувенири на ниски цени. Ти какво си търсиш?”, посреща ме майсторът в дюкяна. Заварвам го рано сутринта на закуска и чаша кафе. Компания му прави новият майстор – неговият син Хюсеин.
Дългогодишните майстори са на мнение, че държавата трябва да предприеме конкретни действия, за да ги стимулира. В противен случай за тях е непосилно да плащат високите наеми и данъци. Един от борците с китайските ментета е медникарят бай Хасан. “Цял живот се опитвам да си купя работилницата, не я продават, защото била от чаршията. За толкова години съм я изплатил с наемите стократно. Започнах на 50 лв. наем, вече ми искат над 300 лв. Работим само за хляба, ама не мога да живея по друг начин”, благо споделя беловласият майстор и отпива от кафето.
С бакърджийство се занимава повече от седем десетилетия. Казва, че последните години са най-трудните му в занаята. Една от причините хората да не купуват уникалните му предмети е и неспособността да оценят красотата им. За разлика от повечето занаятчии той е категоричен, че ако е по-млад, в момента би работил друга, по-доходоносна работа. Въпреки липсата на подкрепа от държавата, високият наем и данъците все пак бай Хасан не изменя на бащиния завет и продължава да прави медни съдове. “Вече няма накъде. Крепи ме само удоволствието от работата. Знаеш ли, няма ден, в който да не взема бакъра и да не почукам по него. Най ми топли сърцето, че синковецът ме наследи в майсторлъка”, нарежда с хрипкавия си глас майсторът.
“Тежката ситуация в България, особено за младите хора, няма да се подобри, ако те стоят и чакат някой да направи нещо за тях”, убедени са и бай Хасан, и синът му Хюсеин. Казват още, че за развитието на Велико Търново като туристически център са необходими истински занаяти. Затова призовават държавата да се грижи повече за своите майстори.
“Малко сме вече медникарите, по-възрастните измряха или се отказаха. Останах единствен да работя от това поколение. Започнал съм от шестгодишен, когато със стомната носех вода на моя дядо – медникаря Хюсеин”, нарежда възрастният мъж. Бай Хасан е изградил своя философия за живота, в която няма място за алчност, завист и интриги, а най-ценното са любовта и умението, с които сътворява бакърените си съдинки.
Големци от цял свят имат в домовете си негов меден съд. Едно от първите джезвета, които старият майстор направил, е за Лили Иванова. Примата се спряла в работилничката му в началото на чаршията и си поръчала джезве. Бай Хасан е окачил в дюкяна си на видно място в рамка голяма снимка с нея.
“Тук съм от 35 г., още от комунизма. Бях от първите майстори, когато правиха Самоводската чаршия като етнографски комплекс. Всички тогавашни първенци, даже и Тодор Живков, са минавали през дюкяна ми. Работил съм за кого ли не. Големците знаеха, че трудът трябва да се цени и винаги са си плащали. По онова време менците бяха много на мода”, разказва бай Хасан.
Първата му поръчка дошла от Добри Джуров. “Остана доволен, после дойдоха и Пенчо Кубадински и останалите”, спомня си старият майстор. Тежи му, че пазарът се е свил, а материалите все повече поскъпват.
Що се отнася до материалите, в най-старо време майсторите сами са леели медните листи, от които са изработвали съдовете, но по-късно започнал внос от Цариград. От тези листи се правят всички части на съда и впоследствие те се събират в едно цяло. Бакърджиите изработвали над тридесет вида битови и ритуални съдове – сахани (днешните им заместители са чиниите и супниците), свещници, чашки, джезвета, гюмове и, разбира се, казани за абаджийството, бояджийството, а след това за производството на ракия и розово масло. В миналото медните съдове постепенно се наложили като предпочитан сватбен подарък, защото се смятало, че те носили на младото семейство послание за топлота и уют.
Докато си говорим с майстора, се заглеждам в различните по големина менци и сахани, които греят по рафтовете в работилницата от отражението на последните есенни лъчи на слънцето, пробиващо си пътечка през прозореца. Менци бай Хасан е правил лично за германския канцлер Хелмут Кол, както и за всички президенти на България. “Когато жената на Кол си купи двете менчета от мен, отказа да ги даде на охраната и сама си ги носи през чаршията. Това много ме зарадва, защото е висока оценка за майсторлъка ми. Много дълго си говорих с Петър Стоянов, исках да му подаря кафеника, но човекът бе категоричен и извади пари и си го плати”, спомня си той. Сърдечни срещи в дюкяна си е имал и с великите артисти Георги Калоянчев и Тодор Колев.
Майсторът си допива кафето, а синът му Хюсеин вече е станал от магаренцето. Обяснява ми, че това е най-важното му пособие. Дървеното приспособление е на половин век и служи хем за сядане, хем за тезгях. Няма облегалка и е конструирано така, че не възсяда като седло. “Важна е силата, с която се удря по бакъра. Трябва да е лекичко, едно до друго, защото медта е мека и може да се изкриви, а после е непоправимо и трябва да се претопява. Материалът е ценен и скъп. Около седмица ми трябва за тенджера, а два дни правя менче или джезве”, обясняват бай Хасан и синът му Хюсеин.
Бай Хасан смята, че добрият медникар трябва да може и да калайдисва. Така изделията не загарят. Старият майстор е щастлив, че синът му Хюсеин вече е поел щафетата и ще продължи занаята. Той вече имал майсторско свидетелство. Бащиното и синовното са закачени на едно място под избелялата чернобяла снимка с Лили Иванова.
Особеност в търновското бакърджийство е липсата на почти всякаква украса по съдовете. Майстор Хасан и синът му са категорични, че по-важни са функционалността на котлето, джезвето или сахана, както и тяхната форма. Понеже медта лесно оксидира, съдовете най-често се калайдисват и по-рядко посребряват откъм страната, която е в досег с храната или питието.
Кафето и греяната ракия наистина са по-ароматни, приготвени в медно джезве. В работилницата на бай Хасан могат да се намерят всякакви джезвета, котлета, канички, чаши, черпаци, тавички и панички, с които да зарадвате себе си или приятеля си.
Медникарството по българските земи е древен занаят с традиции още от времената на древните траки, които са били прочути майстори на медта и изработвали всякакви съдове и украшения от мекия и ковък метал. През Възраждането Търново е бил един от шестте бакърджийски центове в България.
“Пак да дойдеш”, изпращат ме майсторите баща и син. Тръгвам си и отвън чувам песента на чукчето върху медния лист.
Здравка МАСЛЯНКОВА
сн. Даниел ЙОРДАНОВ
