Здравко Николов и Мария Димоларева проучват развитието на фотографията за военни цели от края на XIX до 30-те години на XX век

Първото цялостно изследване за историята на военната фотография в България са се заели да направят двама великотърновци. Идеята е на известния фотограф Здравко Николов, който успял да привлече за каузата и експерта Мария Димоларева от Държавния военноисторически архив в старата столица. В своето проучване те проследяват зараждането и развитието на българската военна фотография от националноосвободителното движение през 70-те години на XIX век и възстановяването на българската държава до средата на 30-те години на 20 век. Тяхната цел е да извадят от анонимност българските военни фотографи, както и да покажат приложението и значението на фотографията във военното дело, която в много случаи не е само средство, а и много ценно оръжие по време на война.
Над 3000 архивни документи са проучили досега двамата изследователи, които имат амбицията да издадат книга по темата. От 2009 г. Здравко Николов събира информация, обикаляйки архиви и библиотеки в Трявна, Троян, Русе, Бяла, Попово, Габрово, Горна Оряховица и др. Имаше папки, които ние за първи път отваряхме, споделя фотографът. Той работи и се занимава активно със спомените на съвременници и участници в бойните действия, както и с подбора на снимките, които ще бъдат включени в изданието. Мария Димоларева проучва основно нормативната база, свързана с мястото на военната фотография в армията, както и всички официални документи, които се пазят в архива.
Книгата проследява 100-годишен период от развитието на фотографията, обяснява Здравко. Започваме от 1839 г., когато е регистрирано изобретението фотография, и завършваме с началото на Втората световна война през 1939 г. Между Първата и Втората световна войни Българската армия се развива много в технологично отношение, а германците ни снабдяват с най-модерната фотографска техника. Това бележи началото на нов етап в развитието на българската военна фотография, на който ние вероятно ще се посветим в бъдеще, споделя майсторът на обектива.
“Военната фотография в България се появява през 70-те години на XIX век, а първите запазени снимки са на нашите поборници, участвали в националноосвободителните борби. Тези фотоси са използвани и от турското разузнаване за проследяване на движението им на територията на тогавашната Османска империя. Руско-турската война се документира основно от руски фотографи и художници, към българското опълчение хора на такива длъжности не са назначени. От този период има повече картини и литографии, но са запазени и единични снимки. За Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. се доверяваме на едно изключително изследване на Петър Кържилов. Той е събрал фотографите българи и чужденци, които са снимали най-вече четниците”, разказва Мария Димоларева.

Първият военен фотограф
в България е Георги Зографски.

През 1898 г. той е изпратен на обучение във Виена със специална заповед на военното ведомство. През 1905 г. е сформиран първият фотографски курс към пионерните дружини на българска войска. Любопитно е, че в указанията е посочено, че за участие в курса трябва да се подберат по-интелигентни и образовани подофицери. Обучението се води от един от най-известните български фотографи Георги Ст. Георгиев. С този курс се поставя началото на техническите длъжности във войската. През 1905 г. до към Балканските войни фотографите се назначават предимно в пионерните дружини, които обезпечават технически армията, в Щаба и в оперативния отдел към него, обяснява специалистът от търновския архив.
По думите на Димоларева по-широко приложение фотографията придобива по време на Първата световна война, когато в редовете на Българската армия има повече от 300 фотографи и наблюдатели. Те са били общо четири вида – едни са на служба в Щаба, а други са редовно мобилизирани и са зачислени към войсковите части. Има и любители фотографи, които също са мобилизирани с правото

да снимат при условия, определени
от цензурата.

“Те не рискуват да снимат реални бойни действия и спазват изискванията на цензурата. Точно те инсценират, понякога недостатъчно правдиво, определени събития или действия – атаки, стрелба и т. н. Реалистични техни снимки са битовите сцени и общи фотоси на щабове и военни части. Това е и една от причините до нас да достигнат предимно такива снимки с много копия, които се пазят като скъп спомен от лицата, увековечени от обектива. Те обикновено показват военни части на фронтовете или в тила, освещаване на паметници и др.”, споделя експертът.
По-интересни са фотосите на други любители фотографи, които по време на войната имат право да носят фотоапарат, изпълняват своите задължения на войници и същевременно снимат, когато могат или когато трябва. “Те обикновено служат в една войскова част и са постоянни участници в случващото се. Тъй като техните снимки не са минали през цензурата, са най-правдиви и отразяват истинското лице на войната. Дори статичните им снимки са искрени и непосредствени. Тези хора са част от взвода, ротата или дружината, а в не малко случаи – ротни или дружинни командири”, твърди Мария Димоларева.
Около 1000 архивни снимки е подбрал за книгата Здравко Николов. Едва 20 от тях обаче отразяват реални бойни действия от Балканската и Първата световна войни. Това се дължи на военната цензура, която изисква от фотографите в Щаба да се предоставят по три копия от всички направени снимки. “Още в самото начало на войната към Щаба е създадена “Информационно-цензурна секция”, а зачислените чиновници изпълняват стриктно задълженията си. Според Правилника за военната цензура и реда за нейното прилагане се забранява внасяне на печатни материали и разпространяването им в страната, които могат да подействат отрицателно на духа на армията и народа. Разрешава се следенето на военните кореспонденти и цензуриране на кореспонденцията им. Цензурират се и всички печатни материали, в това число литографните произведения, фотографиите и др. Под контрола на военната цензура е и официалният печатен орган на армията – в. “Военни известия”. При щаба на всяка армия се назначава по един кореспондент и фотограф, а при щаба на всяка дивизия по един кореспондент и един художник. В параграф 12 от правилника на вестника обаче е записано, че “фотографите са длъжни да не публикуват снимки на група войници, на местности, на села, на сражения, на пренасяния на ранени, на убити”. Забравени са снимките, които представляват интерес и дават пълна картинност и характеристика на войната”, обяснява Димоларева.
По време на Първата световна война

широко приложение
намират аероснимките.

Те са използвани за въздушно разузнаване и са правени от наблюдателите в самолетите. Те имат няколко изключителни качества и предимства пред обикновеното разузнаване – актуалност, подробност, достоверност, точност и прегледност на изображението. Аерофотографиите дават представа за местността пред неприятелската позиция, за видовете укрепления и за коригиране на артилерийската стрелба. Чрез тях се изработват специални планове, чрез които всеки офицер и войник може да добие представа за дадената местност, а това е в помощ на разузнаването. Те разкриват разположението на авиационните части, неприятелските аеродруми, броя на хангарите, размера и разположението на обектите за бомбардиране и очакваните резултати от него, твърди Здравко.
От друга страна, аерофоторазузнаването дава възможност да бъдат оценени и собствените позиции, да се открият слабостите с цел предпазване от неприятеля.
Този вид фотографиране е много специфичен и при него синхронът между пилот и наблюдател е много важен, а и не само той, казва Мария. “Трудностите при изпълнение на задачите от аерофотографа са несравними с тези на сухопътния, тъй като при него времето за изпълнение е най-големият дефицит. За изключително кратко време той трябва да направи сполучлива снимка, при далеч неблагоприятни условия, а тежката отговорност, че при евентуален пропуск цената може да са стотици жертви, е смазваща”, допълва тя.
За наша гордост българските наблюдатели са едни от най-добрите и въпреки липсата на достатъчно оборудване и опит те проявяват изключителен героизъм, споделя експертът. Книгата на Владимир Балан “Спомени летят” дава най-пълна и вярна представа за дейността, задачите и преживяванията на българските летци през войната. “Той описва как при разузнаване в дълбокия тил на противника на наблюдателя Иван Байчев, докато снима, до такава степен му измръзват ръцете, че 15 дни е трябвало да го хранят с лъжичка. Друг интересен случай е свързан с пилота фелдфебел Христо Димитров – Брадата (участник в Илинденско-Преображенското въстание) и наблюдателя поручик Скутунов. На 8 юли 1916 г. в 4,30 ч. сутринта излитат и на 2700 м аварират след противников обстрел. С големи трудности приземяват самолета, унищожават фотоапарата и запалват всичко. Преследват ги с кучета, но на другия ден се прибират, тъй като са само на 4 км от българските позиции.”
Повече от 100 кратки биографии на военни фотографи са успели да подготвят двамата изследователи. Един от тях е търновецът Никола Нанков, който е от прочутата фотографска фамилия Нанкови. Той участва в Първата световна война, връща се ранен от фронта и е награден с орден за храброст.

Златина ДИМИТРОВА, сн. архив