Мария Лалева: “Не е страшно да обичаш, дори понякога да бъдеш наранен от това”

Публикувано на вт, 30 май 2023
745 четения

Мария Лалева е една от най-нашумелите български писателки през последните няколко години, а двата ѝ романа “Живот в скалите” и “Пасиансът на архангелите” се превърнаха в бестселъри, оглавявайки задълго литературните класации. Тя се срещна с читатели в Регионална библиотека “П. Р. Славейков” във В. Търново, като събитието бе част от инициативата “Фоайе на книгата с автограф”.

– Г-жо Лалева, най-накрая идвате да представите книгите си и в старата столица. Това е едно дългоочаквано гостуване от всички ваши почитатели.
– Да, много се радвам, че съм тук. Предишния път гостувах във В. Търново по покана на Американския колеж, където имаше организиран конкурс за превод на книга. Учениците бяха избрали текстове от романа ми “Живот в скалите”, които представиха на английски език. Бях много впечатлена и дойдох да връча наградите, това беше единственото ми идване до момента.
– В книгата Ви “Живот в скалите” има много мъдрост. Как се ражда тя?
– Мъдростта си витае във въздуха. Аз си мисля, че абсолютно всеки знае тези неща, които описвам, и съм убедена, че човек се ражда мъдър и с познания, които по някакъв начин започват да му носят болка след болка. А за да се роди истината, е нужна именно болка. По този начин човек израства, духовните стъпала се качват трудно. Ако започнеш да се пързаляш по надолнището или да се въртиш в кръг, това няма как да се получи. Всъщност аз дори не знам дали това е мъдрост, защото, ако попитате други хора, ще ви кажат, че книгата е клише след клише. Но съм убедена, че абсолютно всеки човек носи тази съкровищница в себе си и тя се отключва в един миг, когато той реши, че е готов да порасне и Вселената откликне.
– В романа има много интересни и красиви сюжети, вплетени един в друг.
– За мен беше важно да покажа, че абсолютно всяка история, колкото и да е банална на пръв поглед, е една приказка и че всеки човешки живот е интересен. Смятам, че няма малки и големи истории, а има такива, които не са разказани добре. Исках действието да е пречупено през очите на петима герои, за да покажа, че всеки вижда, чува и изживява различно една и съща ситуация. Една е за детето, което губи майка си, друга е за майката, която оставя детето си, за нейния изключително тежък и смел избор да остави непознатите, а не кръвните ѝ роднини, да го отгледат. Темата е за духовните семейства и за това, че ние твърде малко се замисляме кои хора са ни най-близки. Тя е и за каноните и рамките в нашите глави. За това, че понякога насилваме себе си да харесваме някого, който е от семейстово ни, а не си даваме сметка, че това е предизвикателство, което Вселената ни поставя, за да го прескочим. Да си кажеш “да, благодарен съм за това, но ще продължа нататък” и да проявиш смелостта да откажеш да общуваш с някой, който те изпива, дори да е брат или сестра. Това е темата и в другия ми роман – “Пасиансът на архангелите” – най-близките ни хора са тези, които понякога се появяват най-неочаквано, но те са нещо съвсем закономерно по пътя, който вървим, и не са ни кръвни роднини. Духовните семейства се групират според вибрацията си, а не в зависимост кой кого е родил и кой къде е живял. Понякога един човек, който живее на 1000 км, ще го срещнеш и ще изживееш с него нещо за една седмица, но то ще те преобърне изцяло. Продължителността и времето на една връзка невинаги определят качеството.
– В историите Ви винаги се преплитат черно и бяло, ад и рай, лъжа и истина.
– Те са много необходими, това са плюсът и минусът на една батерия. За да дава ток и живот, тя не може без тях. Всъщност смисъла на плюса и минуса не е плюса да победи минуса, а да работят заедно, за да може между тях да протича това електричество, което поддържа живота. Ние живеем в дуален свят и в “Пасианса на архангелите” съм написала, че не вярвам в битката между доброто и злото. Аз вярвам в тяхното равновесие. И не е нужно да убиеш демоните в себе си, а да ги назовеш, защото тогава вече ще си ги победил. Същото е и със страховете – ние си мислим, че страхът е този, който ни пречи и ни ограничава, но аз вярвам, че той се появява тогава, когато трябва да ти покаже къде си счупен. Човек расте точно чрез страховете, чрез болките, защото те са това, което ни показва кое е добре да отработим. Те са като прожектор, осветяващ нещото, което не е наред, и тогава човек започва да се замисля и или побеждава страха, или той побеждава него.
– Казвате, че историята на “Живот в скалите” се ражда в Созопол и в романа има както истински, така и измислени истории. Как е при “Пасиансът на архангелите” и какво ви вдъхнови за тази книга?
– Започнах да пиша втория си роман с идеята, че историята на едно семейство ще бъде разказана през очите на едно улично куче. Затова първоначално работното заглавие беше “Песове”. Желанието ми беше да поставя въображаема линия като ограда, от едната страна на която да е семейството на Юстина и двете ѝ осиновени дъщери, а от другата страна бездомното куче, което да прескача оградата и да наблюдава как живеят хората. Накрая ми се искаше като теглим чертата да си отговорим на въпроса всъщност кой води кучешкия живот и къде има повече истина и честност. Веднъж, както си пишех тази книга в този вариант, пътувах с приятели и единият от тях ми обясни как е осиновен, как майка му се казвала Юстина и как гледала на карти. Като чух това име все едно през мен мина ток и веднага казах да спрат колата и да започне да ми разказва всичко бавно. Той го направи и аз пренаредих книгата наново. Вече имах историята на майка Христина, която също е истинска и съм искала разрешение да я опиша с някои промени. Събрах тези истории и оставих кучето да ги доразкаже. Искаше ми се да се замислим какво носят в себе си животните, защото ние не ги познаваме, а от друга страна те са алегория и чиста метафора на другия вид човешки живот – кучката, която би трябвало да е лошата и безпощадната, но еволюира до края.
– Вие сте и поет. Поетичната ви душа ли ражда всички тези бисерчета мъдрост в двата романа?
– Думите са нещо, което се чува, не се измисля. Има книги, които ги пише сърцето, има и други, които ги пише егото. Една преводачка неотдавна ми каза, че на моите романи много им личи, че ги е писал поет. Явно съм настроена да приемам думите по този начин. Аз вярвам, че всичко е енергия, която трябва да остане непроменена, в това число и те, и идва във вибрацията, която носиш като приемник.
– Как си обяснявате успеха на своите книги, които са едни от най-харесваните и продавани в последните години? Явно хората Ви чуват, защото сте на една честота. Разпознават ли се в героите и в историите?
– Най-стъписана от цялата тази истерия, която се получи около “Живот в скалите”, бях аз, защото всичко тръгна съвсем на шега. Очаквахме, че ще има някакъв успех, но романът продължи да се продава, да се разисква, едни много да го плюят, други да го харесват. Тази книга мина между осанна и разпни го. Нямаше никой, който да остане безразличен. Или намразваха книгата и мен като автор, или я боготворяха. Но единственият начин, по който си обяснявам успеха, е, че хората имаха нужда някой да види тях. Те се нуждаеха да прочетат книга, в която не авторът крещи “вижте колко съм добър”, а да видят колко са прекрасни самите те. Мисля си, че читателите затварят и двете ми книги с усещането, че в тях са видели техните болки, въпроси и живот и че всичко, което представляват те, е създадено, за да бъде красиво. И самите те също са красиви със своите грешки, несъвършенства, с предателствата, със забавянето да кажат или направят нещо. Аз наистина мисля, че хората са красиви същества и може би съм успяла да им внуша това.
– Може би книгите Ви по някакъв начин са и психотерапия за тях?
– Имам една приятелка психоложка, която прочете “Пасиансът на архангелите” и ми се обади в 2 ч. през нощта, за да каже, че романът е психоанализа за напреднали. Така е, защото всеки е минал през това. Хората са уморени от историята в литературата. 45 години писахме колко са били лоши фашистите, сега 45 години ще пишем колко са били лоши комунистите, след това 45 години ще пишем колко е било лошо през прехода. Все за времената, но хората правят тези времена. Ако заобичат себе си, те ще се напълнят с любов и ще започнат да я насочват навън, към другия и към това, което правят. Аз оспорвам Маркс, мислейки, че не битието определя съзнанието, а съзнанието определя битието. От тази гледна точка няма как непрекъснато да обясняваш на един човек колко е беден, прост, неелитарен и да трябва да го възпиташ какво да гледа, да чете, да яде и да очакваш от него, след като е пълен с комплекси, изведнъж да стане прекрасен и творящ красота.
– А вие как започнахте да творите красота?
– Това се случи, когато бях 14-годишна. До тогава свирех на пиано, но ме оперираха и дълго време не можех да продължа да го правя. Тогава започнах да пиша стихове, а впоследствие и кратки разкази. Затова казвам, че Господ не затваря една врата, ако не е отворил друга. След това завърших икономика, защото нямаше кой да ми позволи да остана без сериозна професия, а после и журналистика семестриално. Но накрая думите победиха цифрите.
– Да очакваме ли вече следваща книга?
– Работя по малко, но в момента най-важно ми е да си довърша филмовия сценарий на “Живот в скалите”, с който съм почти готова. Малко е сложно, защото първо трябва самата книга да се обере доста и ми се искаше сама да го свърша. Иначе имам идея за новия роман, но като видя, че приключвам с това, което правя сега, ще избягам някъде на спокойствие и ще го напиша.
– Чувствате ли се удовлетворена от това, което сте постигнала до момента?
Чувствам се много благодарна за това, че си послушах интуицията. Благодарна съм и на Вселената, защото ми показа през тези книги колко много любов има в хората и колко са добронамерени те. Всичко, което се бълва като негативизъм в политиката, социалния живот, икономиката, всъщност не е убило този велик дар на човека да може да дава любов. Със срещите си покрай тези две книги разбрах, че хората имат огромни сърца и само чакат да им кажеш, че не е страшно да обичаш, дори понякога да бъдеш наранен от това.
Николай ВЕНКОВ
сн. авторът

loading...
Пътни строежи - Велико Търново