Родена е в Стара Загора. Започва да пише още в детските си години. Като ученичка участва в литературни кръжоци, печели конкурси. Завършва българска филология в СУ “Св. Климент Охридски”. Мария Донева има зад гърба си завиден брой книги – “Очи за красотата”, “Сбогом на читателя” (1996, 2003), “Празнината между нас” (Охрид, 2005), “Има страшно” (2005; 2007, 2008), “50 години старозагорско куклено изкуство” (2008), “Прикоткване на смисъла” (2009), “Меко слънце” (2010), “Магазин за обли камъчета” (2011), “Перце от дим” (2012) и “Заекът и неговата мечта” (2012). Работи като драматург в Драматичен театър “Гео Милев” в Стара Загора. Години наред е сътрудничила на психиатрията на град Раднево. Там поставяла пиеси по програмата за арт терапия, а актьори в тях са пациенти на болницата.
Мария дава израз и на любовта си към джаза. С певицата Марина Господинова, тромпетиста Венци Благоев и пианиста Антони Дончев правят проекта “Джазът пее на български”. Тя пише текстове на български за световни джаз стандарти.
Хобито ѝ е да изработва пъстри, красиви кукли от плат.
В петък Мария Донева представи във Велико Търново новата си книга “Любовта идва”. Срещата беше организирана от РНБ “П. Р. Славейков” и издателство “Фабер”.
Петък вечер – предизборен ден във Велико Търново. Откриват се кампании, градът е блокиран от автомобили на кандидат-депутати, автобуси с избиратели. Трафикът е натоварен. Насред цялата суматоха, в препълнената зала в Регионалната библиотека, едно момиче говори за любов. Пъстра като пролетен облак, лека като перце, поетесата Мария Донева дойде, рецитира своите стихове, зарази ни с любов и си тръгна.
Влетява в залата с пъстро яке, още по-пъстра раница и пъстра туника. Не си я представям иначе, след като съм чела толкова много нейни стихове. Не сяда зад бюрото, което са приготвили организаторите, а върху него. Рецитира своите стихове нежно, артистично, с неподражаемо чувство за хумор, до болка откровено.
Мария успява за час да разсмее и да просълзи хората в залата. Връзката поет – читатели е невероятна. Атмосферата е лека, пречистваща. Такава, какви са и нейните творби.
Мария реди своите стихове за любовта и старостта, за слънцето и възрастните хора, за баща си. “Моят баща не чете много книги, той не е четящ човек. но моите сборници ги чете от край до край. Най-хубавото нещо, което ми е казвал, е типично в негов стил: “Миме, много хубаво ги пишеш тия твои книги, ма…. И всичките думи все различни…”, с любов и смях споделя авторката.
Признава за обичта си към Валери Петров, която е толкова искрена, че му посвещава стих. Разказва за “драмата” на принцесите, които в хор тъгуват за смелия дракон и се вайкат, че всичките змейове напоследък са все беззъби и скучни…
Мария пише за обикновени, делнични неща, за нормалните човешки страсти и преживявания, но винаги пречупени през нейния светъл, винаги леко намигващ поглед.
След премиерата на стихосбирката “Любовта идва” я изчаквам търпеливо да напише автографи на дългата опашка от почитатели. Правим опит за интервю. Не се получава в класическия смисъл. Говорим една през друга.
Питам я как се пише поезия в това време разделно, когато хората се джафкат като кучета за политика и забравят да бъдат добри. Добила ли е самочувствие като автор, все пак има 10 стихосбирки зад гърба си. Питам я и за политиците, за куклите и за четенето. Накрая ми подарява розовата си химикалка, с която раздаваше автографи, а аз си я прибирам в кутийката със съкровища и спомени.
Поезията помага на хората. Всеки е писал стихове. Кога? Когато е бил влюбен, когато е бил в пубертета – самотен и объркан. Дори на некролозите слагат стихове… Когато си сам и безпомощен, стиховете помагат. Също като целувката на майката. Всяко дете, като падне, си показва болното място на майката и тя го целува. Майчината ласка облекчава болката. И стихотворенията имат тази реална сила.
Дали съм се възгордяла? Аз имах прозрение… На една от премиерите дойде една жена и ми наговори толкова хубави думи за мен и стиховете ми! Казах ѝ “Ама, моля ви, спрете, ще си навиря носа. Ето, вирвам го!” Да, но като се опитах да се наведа, за да ѝ напиша посвещение, видях, че не става с навирен нос да се пише…
Четат ли хората? А кой казва, че четенето е за всеки? Един разбира от балет, друг спортува. Чете този, който има потребност да го прави. Ето, в тази зала, мислите ли, че имаше един нечетящ човек? Всеки е дошъл доброволно. И ни е хубаво заедно.
Какво да кажа на политиците? Че аз не ги познавам. Не разбирам от политика, така както не разбирам от строителство и от шофиране. Един политик не може да дойде и да ми каже аз как да си пиша стихотворенията. И аз съвети няма да им давам. Само ги моля да бъдат почтени и добри. И да се грижат за обществото, както се грижат за семейството си.
Куклите? Започнах да ги правя, когато със сина ми имахме само един компютър. Той, като го окупира, аз какво да правя? Да си скръстя ръцете. Една мъдрост гласи, че безделният ум е работилница на дявола. Като правя моите кукли, съм спокойна.
Те са меки, шарени, дрънчат, хранят ми всички сетива.
Мила МИЛЧЕВА, сн. РНБ “П. Р. Славейков”
