Известната българска психотерапевтка и писателка Мадлен Алгафари представи във В. Търново своята най-нова книга “…И заживели щастливо…”, посветена на партньорските отношения. Срещата ѝ с великотърновските читатели бе част от “Фоайе на книгата с автограф”, организирано от Регионална библиотека “П. Р. Славейков”.
– Г-жо Алгафари, от къде най-често идват житейските драми в отношенията ни с партньора?
– Когато в кабинета ми пред мен седнат двама души, обикновено първо всеки започва да сочи и обвинява другия и никой не говори за себе си. Това, което прави психотерапията, независимо от парадигмата, е че помага на някакви наши все още детски аспекти да пораснат. Възможно е в професионалната си компетентност да сме на 100 години и да сме много грамотни, но в партньорското си поведение да сме на 3 годинки или на 5 годинки. Личните ни истории съдържат натрупване на много знания, но не толкова на съзнание. Ако в една дума трябва да се съберат проблемите на партньорството, тя е “непорасналост”. Най-често има незрялост в отношенията и оттам следва това, че не са хармонични, не са здравословни и се разпадат много често.
– Вредни или полезни са конфликтите в една връзка?
– Във връзката е важно да има конфликти, но е от значение и как точно се случват. Връзка без конфликти не може да се развива. Както в етапите на жизнения ни цикъл има еволюции, последвани от революции, така и във връзката е нужно да има такива. Трябва да осъзнаем, че тя е първото дете на двамата партньори и както едно биологично дете се нуждае от грижа, същото е и при нея. Ние не бива да забравяме, че я има, защото в съзнанието на партньорите има “аз” и “ти”, но се губи онова третото помежду им, което е тяхната връзка. Тогава тези отношения няма как да бъдат хармонични. Ако партньорите държат в своето съзнание идеята за връзката си, винаги в мисленето ще го има и онзи план, който звучи така: “Правя нещо СРЕЩУ него, значи правя нещо срещу връзката, но аз съм част от тази връзка, значи го правя срещу себе си”. Същото е и когато правим нещо ЗА него, следователно за връзката и оттам за себе си. Това е идеята за третото, което нерядко липсва.
– Кое е най-важно за доброто партньорство?
– Най-често използваната думичка от дългогодишните двойки, когато говорят за разковничето за техните добри отношения, е “компромис”. Ние я натоварваме с малко негативно значение, едва ли не като “минах се” или “прецаках се”, но всъщност умението да се направи компромис може да бъде признак на зрялост, на духовна интелигентност или дори на адаптивност. Все пак един от най-висшите критерии за интелигентност е адаптивността, а и знаем, че не най-силните, а най-адаптивните оцеляват.
– Говорите за синдрома на огромния избор. Какво точно означава той?
– Във времето, в което живеем, често си мислим, че сме много облагодетелствани от огромния избор на партньори, който имаме, но той колкото на пръв поглед е нещо положително, толкова може да се окаже, че е дори опасен. Бабите и дядовците ни някога са имали 5-6 моми и ергена от няколко съседни села, дето са свободни и подходящи за сватосване, а днес можем и на другия край на планетата да търсим партньор. Започваме да издирваме 100-процентово подходящия за нас и не се примиряваме с нищо по-малко от това. Но идеални хора няма. А не е и хубаво да сме идеални, защото тогава към какво ще се стремим и какво ще има да постигаме, как ще се развиваме. Трябва да имаме цел и посока, защото притежанието на перспектива е най-бързия антидепресант. Неслучайно казвам, че този огромен избор може да бъде голяма клопка, защото склонността за адаптивност, за приемане, за смирено или компромисно поведение изведнъж се занулява. Тогава се получава едно его плюс още едно его, които не могат да бъдат сглобени, особено във времена на засилваща се аз-овост след няколко десетилетия преобладаване на ние.
В нашето съвремие е голям дефицит умението да показваме внимание към другия или пък умението да отстъпваме, което е целебно, мъдро, спасително и нещо напълно естествено.
– Унищожителен ли е начинът, по който живеем в днешно време?
– Ако продължим така, той наистина ще е както автодеструктивен, така и деструктивен за планетата като цяло. Живеем във времена, в които на ден изчезват 100 биологични вида. Последния път, когато това се е случвало, е било преди 65 млн. години. Тогава един астероид е ударил Земята. Трябва навреме да си зададем въпроса дали днес ние не сме този астероид.
В последните години наблюдаваме определена промяна в женското и мъжкото.
Има един експеримент, който често споменавам. Казва се “Вселена 25”, правен е от зоопсихолози и мисля, че вече е забранен. Той обаче е проведен 25 пъти и винаги е довеждал до едни и същи резултати. В една популация от мишки е създаден пълен комфорт на живота, при което на тях не им се налага да полагат усилия за каквото и да било. Те живеят напълно задоволено и безгрижно. Така учените забелязват, че мъжките индивиди започват да стават все по-пасивни и да се държат все повече като женски, а женските стават все по-агресивни и започват да се държат като мъжки. Накрая изцяло спират да се чифтосват помежду си и умира цялата популация. Това навява на доста размишления за начина ни на живот днес. Всеки ден ние наблюдаваме една много амазонска, криворазбрана феминизация, настървено омъжкаряване на жената и съответно, понеже сме скачени съдове, оженственяване на мъжа. До определена степен то е оздравително, защото всеки от нас има и мъжко и женско, но когато другото започне да преобладава, очевидно не следва нещо здраво.
– Задаваме ли си въпроси и търсим ли отговори за това кои сме ние?
– За наша радост напоследък се наблюдава една готовност да си задаваме въпроси и да се опитваме да се саморазбираме, но е страшно, че днес изкуственият интелект ни познава много повече, отколкото се познаваме самите ние. За външния свят знаем повече, отколкото за вътрешния си мир и това всъщност е много тъжно. Обикновено в човешката история стимулите, които са обръщали хората към себе си и са ги карали да си задават въпроси, са били свързани с някакво страдание. Комфортът не ни кара да се занимаваме със себе си. В този етап, в който живеем, е добре да си дадем сметка, че освен неволята има и воля, което е признак за порастване. Животът е много добър терапевт, който понякога не пропуска да ни сервира шансове за израстване, друг е въпроса как успяваме да ги разчетем и да минем през тях. Но трудностите са нещо много важно за нас.
– Кое мотивира човека да върви напред?
– За съжаление стремежа за избягване на неудоволствие е много по-мощна мотивираща сила отколкото стремежа за постигане на удоволствие. Казват обаче, че по-осъзнатият човек е по-скоро движен от второто. Той мисли на принципа “Добре ми е, но защо да не стане още по-добре”, докато другия вариант е “Зле ми е и трябва да се опитам да се справя с това”. Но понякога се случва да бъркаме зоната на най-малкия дискомфорт с комфорт и зоната на най-малкото нещастие с щастие. Щастието е лична отговорност, защото човек има точно толкова сили да го постигне, колкото смята, че заслужава да е щастлив.
– А какво ще кажете за киберщастието, до което достигаме през екраните на компютрите и мобилните устройства?
– То води до много високи нива на допамин, защото стоенето пред екран стимулира отделянето на този невротрансмитер, свързан с нашата активност, действеност и мотивация. То е направо надрусващо и неслучайно после човек не може да заспи. При всички положения това е едно мета-удоволствие. Думата “мета” идва от гръцки и означава покрай, около. Аз обичам да я превеждам като менте, защото този тип комфорт е толкова силен, колкото е при всички хора с различни зависимости. При него не може да бъде изпитано това пълноценно усещане за удоволствие, каквото дълбоката човешка природа позволява да преживеем, задоволявайки истинските си потребности – от принадлежност, от утвърждаване, от храна за тялото и за душата, от докосване. Точно това ни прави човеци, различни от компютрите. Ние всъщност сме идеално несъвършени и това ни е смисъла, красотата и човешкостта.
Николай ВЕНКОВ, сн. авторът
