Иван Симеонов поправя часовници половин век

Публикувано на вт, 19 Авг. 2014
1767 четения

Часовникарят Иван Симеонов работи занаята си от 55 години.

Часовникарството е замиращ занаят, във В. Търново са останали живи само трима майстори

В старопрестолния Велико Търново днес са останали само трима часовникари, навъртели по седем десетилетия в житейския часовник на времето. Един от тях e Иван Симеонов. В занаята е повече от половин век и казва, че през ръцете му за ремонт са минали стотици хиляди часовници от всякакви марки, калибър и цени.
Оказва се, че майсторите часовникари са на изчезване. Това е пипкав занаят, подобен на ювелирния, изискващ хирургическа прецизност. Трябват здрави нерви, точни ръце и желание за усъвършенстване, защото няма два часовника, които да си приличат, както външно, така и след като им се отвори капачето на циферблата.
През седемдесетте години в Търново бяхме почти тридесетина часовникари, днес уви сме трима, все с бели коси. След някоя и друга година и нас няма да ни има, казва малко тъжно Иван Симеонов и благо поглежда над очилата си. Твърди, че е един от малкото щастливци, които са успели да съхранят зрението си при този занаят, от който казват, че се ослепява. През последните пет-шест години сложих очила, но диоптърът не е голям, нося ги само когато работя, казва, сякаш оправдавайки се, майсторът, който буквално се е сраснал с ателието си на главната улица във Велико Търново. Часовниците са му хоби, занаят и прехрана, за независимост, както се казва и улицата, на която цял живот е работил.
Наследил е финия занаят от баща си. С болка признава, че подобно на останалите автентични занаяти, в часовникарството няма приемственост между поколенията и на практика е застрашен от изчезване. Децата му са усвоили някои тънкости, но са поели по друг път.
Иван Симеонов се занимава с часовникарство от 55 години. Започнал да човърка часовниците 17-годишен и продължава до днес. До 1966 г. работил на частно в сегашното си ателие, после държавата го задължила да има началник и да работи на норма – на ден е трябвало да ремонтира не по-малко от 7-8 часовника. Така до 1992 г. На държавно работих отсреща на улицата, после само пресякох и се върнах на моя тротоар в моето си ателие, което бях запазил и само ме чакаше отново да седна на стола си. Най-важното беше, че нямам началник, разсмива се за преходността на времето часовникарят.
За толкова години не е имало ден, в който да кажа, че не ми се ходи на работа, че не искам да поглеждам часовник, казва Иван.
Прави ми впечатление, че часовникарят има семпъл часовник на лявата си ръка. “Сейко” е, имам го от десетина години и когато се опитвам да го провокирам, да не е от онези за по двадесетина лева, майсторът почти ми се разсърдва. На часовникар не му прилича да носи менте, чийто живот ще свърши още преди да се е изтощила батерията или изтъркала каишката, казва Иван Симеонов.
Любимият му часовник е у дома, наследство е от баща му. Когато тръгва да ми разказва за паркетния “Юнгханс”, започва да говори тихо и благо, сякаш споделя съкровена тайна. Часовникът е висок над 1,80 м, ей толкова е над мен, казва Иван Симеонов и спонтанно става от стола си, за да ми покаже колко е по-висок от него. Антиката е германско производство и е направена преди 1900 г. Пази я като очите си, защото е рядък екземпляр и на всеки три години го отваря, за да направи щателна и прецизна поддръжка.
На няколко пъти се налага да прекъснем разговора си, защото в малкото ателие, което по-скоро прилича на музей на стенните часовници, непрекъснато влизат клиенти. Един иска смяна на батерия, после влиза колекционер, който изсипва няколко джобни часовника, които майсторът трябва да ремонтира, след това трети вади ръчни часовници за баланс, за продухване, за батерия.
Водата е най-големият враг на часовника. Не гледайте какво пише на него, часовник и вода са две несъвместими неща. Аз спя с моя часовник, но задължително го свалям от ръката си, когато влизам в банята, дори когато си мия ръцете го вдигам по-нагоре, за да не го намокря, въпреки че на него пише, че е водонепроницаем, споделя Иван Симеонов.
Евтините часовници много се навъдиха и много се продават днес, то не може да ги определи човек китайски ли са, какви са. Купуват ги, носят ги няколко месеца и после ги хвърлят. Толкова им е животът. Не можеш да имаш хубав часовник за 10 лева. Понякога казвам на клиентите, които ми носят такива часовници за смяна на батерия, да не си дават парите и да си купят друг. Е, има и изключения между тях, някои изкарват по-дълго. Така са направени електронните кварцови часовници, че не може да се направи никаква поддръжка по тях, освен да им се смени батерията.
Дразни ме, че часовниците станаха ширпотреба, на каквато заприлича и животът ни. Причините са много – политически, икономически, социални. Не мога да приема да се отнасят към часовника като цветен аксесоар към дрехата и да го избират според цвета на чантата или обувките.
За да имаш хубав и качествен часовник, трябва да си готов да дадеш поне трицифрена сума пари, но човек, който не разбира, винаги могат да го излъжат, казва Иван Симеонов. Разликата в цената идва от качеството, от реномето на фирмата производител. Всичко се плаща. Външната опаковка в днешно време на часовниците се използва като аксесоар. Истината обаче е вътре, обяснява ми часовникарят. Той съветва часовник да си купуваме от магазин, от който ще ни дадат най-малко една година гаранция.
Голямо удоволствие изпитал наскоро, когато мъж му донесъл за ремонт ръчния си часовник “Омега”, който струвал 2000 лева, а стопанинът му се отнасял отговорно към изделието, което нямало и драскотина. Часовникът трябва да се пази от удар, това е друго златно правило, което трябва да се спазва, защото и той си има праг на поносимост, обяснява майсторът.
Болка му е, че младите нямат мерак, нямат любов към занаята. Едно нещо, не ти ли е по сърце, не става. Не им е в кръвта, не им е интересно, нямат търпение, но не може всичко на мига да се случва. От 23 години работя в това ателие, един не е дошъл да каже да го науча на нещо малко, да му покажа. Насила не става, не мога да ги хващам от улицата, а съм готов да ги уча на тайните на занаята, както съм го правил на младини. Имал съм колеги, които навремето малко насила са ги накарали да започнат да се занимават с това. Днес ги няма.
Ще дойде време, когато ще има голям глад за занаяти. Българинът не е научен да хвърля и да купува ново. Поне 80 на сто от хората имат на ръцете си часовници. Отделно в къщите си имат други. Въпреки мобилните телефони, за много хора е неудобно, друго е да си погледнеш ръката и веднага да видиш колко е часът, простичко обяснява часовникарят Иван Симеонов.
Казва, че часовникарството, като всяка друга професия, си има тънкости, но най-важното е да имаш здрави нерви. Нещо нормално е, когато поправяш някой часовник, да се ядосаш много. Има толкова скрити дефекти и в най-простия и в най-сложния часовник. Твърди, че цял живот се учи на занаята си.
Иван Симеонов ми обяснява, че днес в България часовници не се произвеждат. Докъм 1965 година една кооперация в София правела будилници и това е всичко. Когато го питам има ли вечни часовници, той ми дава за пример бащиния “Юнгханс” и после ми посочва красив стенен часовник с порцеланов циферблат на стената в ателието. Произведен е около 1920 г. и още работи. Разказва ми, че някои от стенните часовници в ателието му са на клиенти, но болшинството са негови.
Обикновено по-старите стенни часовници са на поколения назад и са своеобразна родова памет, семейна ценност. Повечето от тях хората са си донесли от чужбина – Австрия, Германия, Чехия, когато са ходели да работят там по градините. Други пък са се сдобили с тях на сватбата. Имало е възможност да се купят и в България, но повечето са внесени от чужбина. Има по над 100-годишни часовници и продължават да работят. Зависи как са поддържани и как са пазени, много зависи от собствениците през годините.
Доскоро имаше много стенни часовници. Рядко имаше къща без стенен часовник, да не говорим за онези съветските с къщичката с кукувичката. Но преди няколко години старите часовници се разпродадоха за чужбина, бяха тръгнали от къща на къща и ги изкупуваха. А това е една ценност, която няма връщане. По-старите и ценни струват доста пари, но те трудно излизат на пазара, споделя часовникарят.
Питам го след като ремонтира часовници повече от половин век дали не вижда нещо сбъркано във времето. То, времето, е много сбъркано, но трудно се поправя. Не знам някой може ли да свърши тази работа. Ако има кой да го направи, сигурно ще е най-щастливият човек, благо се усмихва Иван Симеонов.
Здравка МАСЛЯНКОВА
сн. авторката

loading...
Пътни строежи - Велико Търново