Христо Иванов – Големия – живот, посветен на свободата

По дългия път към свободата всеки един българин, посветил се на нейното извоюване, заема специално място в паметта на народа и на историята ни. Преди 125 години, на 29 януари, умира Христо Иванов – Големия, известен още като Ловчанлията, Войводата, Книговезеца. Именно на него историята поверява задачата да бъде доверено лице на Апостола и негов пръв помощник. Една от главните фигури на българското освободително движение, без която то едва ли щеше да има същия заряд и облик. Вечно търсещ, с неспокоен приключенски дух, изтъкан от смелост, изпълнен с родолюбие, докоснал се до идеите на Раковски и Левски и приел ги като свои, Христо Иванов – Големия пристига през 1870 г. в Търново. Оттук започва неговият дълъг път към свободата. Превръща се в основен двигател на местния революционен комитет, полага основите и ръководи тайната поща и тайната полиция, така необходими за успеха на делото. Съвместно с Матей Преображенски – Миткалото, участва в обиколките на Васил Левски в Търновско, изгражда и укрепва местните революционни комитети. След смъртта на Апостола, въпреки трудностите, Христо Иванов продължава да поддържа търновския комитет и да подготвя почвата за бъдещото въстание. Участва в Старозагорското въстание от 1875 г., а в Априлското от 1876 г. стои начело на чета, която се сражава в района на Ново село и връх Марагидик. По време на Руско-турската война, 1877-1878 г., ръководи чета, която има за цел да набавя информация на руското командване и да се грижи за охраната на Ловеч. След Освобождението е един от учредителите на комитета “Единство”, а по време на Сръбско-българската война от 1885 г. организира доброволческа чета Раковски – Левски, която участва в отбраната на Видин. Член на Търновския общински съвет, депутат от VI Обикновено народно събрание и IV Велико народно събрание. Живее с изключително скромна поборническа пенсия.
За революционното дело на Христо Иванов – Големия са изписани хиляди страници, всяко негово действие е обект на изследване от историците. Интересно е обаче да се докоснем до личността на видния възрожденец от един по-различен ъгъл. Да се проследят моменти от живота му, за които се знае твърде малко – битието му като кожухар, трудностите, пътуванията, срещите му с хора от различни социални слоеве – от най-бедните и безправни до дипломатически представители и посланици, т. е. годините преди да се отдаде изцяло на освободителната идея. Именно тези моменти и придобитият житейски опит оформят личността на един човек, революционер, патриот и българин, водач на освободителното движение.
Разлиствайки страниците на неговите “Спомени” – автобиографични бележки, читателят се докосва първо до човека Христо Иванов – Големия, до неговите чисто човешки стремежи и страхове. Вижда света на тогавашното българско общество през очите на Големия и се оставя той да го води, да го направи пряк свидетел на онова време, когато се полагат основите на българското освобождение, когато обикновени хора се превръщат в необикновени лидери, водачи на своя народ, готови да жертват живота си за свободата.
От запазените “Спомени” става ясно, че е роден в село Къкрина, Ловешко, в семейството на Иван Крачула. Усвоява кожухарския занаят и започва да обикаля околните на Ловеч и Тетевен села и колиби, за да събира необходимите му кожи. Опасностите при пътуванията, честите нападения и грабежи от страна на местни турски стражари го принуждават да преосмисли по-нататъшния си живот и да търси нова посока на развитие. В спомените си пише: “И си намислих да ида по европейските места, дано да науча някои европейски занаят, с който да може да преживея този свят.” Тази мисъл се превръща във водеща и той я следва, докато не я реализира. След множество перипетии през 1860 г. успява да стигне до Белград. Благодарение на застъпничеството на Г. С. Раковски Христо Иванов започва работа като книговезец. Тук под надзора на немеца Волф българинът усвоява тънкостите на занаята, като дори надминава с майсторството си отдавна работещите в работилницата калфи. Това е и занаятът, с който ще се занимава през целия си живот, занаят, който ще му служи и като прикритие пред турските власти преди Освобождението, докато се занимава с революционна дейност, и занаят, с който ще изкарва прехраната си след Освобождението. В Белград, под влияние на Раковски, Христо Иванов – Големия споделя: “… Хванах да ставам и аз да ми е слободна България…”. Това е първото му изречено признание в тази посока. Огънят на патриотизма и родолюбието на Раковски посяват семената на свободата в сърцето на младия българин. С голямо желание се включва в редиците на сформираната в Белград Първата българска легия от 1862 г. И преживява още по-голямо разочарование след разпускането ѝ и отношението на сръбската власт към българските доброволци. Участието му в Легията има и своите положителни страни – военен опит и запознанството му с Васил Левски. Среща, която ще преплете живота на двамата велики българи и ще остави незаличима следа в общото им дело. По-късно, през 1863-1864 г., книговезките му умения ще го отведат в книжарницата на Йоаким Груев в Пловдив. Тук той активно ще се включи в борбата срещу гръцкото духовенство. Има заслуга и за освобождаването на Апостола от пловдивския затвор, след задържането му по обвиненията на вуйчо му архимандрит Василий, че е откраднал коня му. Животът му в Пловдив му предоставя възможност за запознанства и общуване с видни интелектуалци, учители, българи, които смело отстояват правата си както пред гръцкото духовенство, така и пред местната турска власт. И отново пътувания – до Ловеч, Белград, Гюргево, Пловдив, премеждия, срещи със стари познайници – Г. С. Раковски, Иван Касабов, Никола Ковачов (учител в пловдивското училище, впоследствие и в училището в Ловеч) и др. Вечно търсещият, приключенски дух на Христо Иванов – Големия поражда у него идеята да замине за Америка, където, както споделя той “да учат занаятите”. В тази връзка е познанството му с Иван Богоров и Алберт Лонг. Липсата на финансови средства за пътуването се оказва решаваща и Христо Иванов е принуден да промени плановете си. През 1865-1866 г. заедно със своите спътници се отправя за Измир. И тук в спомените си не пропуска да отбележи едно важно събитие – честването на празника на свети Кирил и Методий от местните българи, живеещи в града. От Измир се отправя към Сицилия и към Генуа, които впечатляват българина с архитектурата си. В пътуването си преминава през Марсилия. Прави подробно описание на града, който коренно се различава от българските селища по това време – високи сгради, каменна настилка на улиците, градини, места за отдих, впечатлява се от модата в облеклото. Трудностите при намиране на работа го принуждават да замине за Порт Саид, пристанищен град в Египет, разположен на Суецкия канал. Дори и в този отдалечен край намира сънародници. Споделя впечатленията си от хората, които среща, типичната за района храна, начина на живот, разликите в климата. Успява да събере средства и да замине за Кайро, а после и за Александрия. И тук среща много българи – абаджии, търговци на едър и дребен добитък. До него достигат новини от България, информиращи за сражението на четата на Панайот Хитов и на Филип Тотю през 1867 г. Мъжкото му, българско сърце го тегли към родината, където отново, след кратки перипетии, се среща с Васил Левски, за да продължат своя път в името на свободата и в името на България.
д-р Атанаска Стамболийска,
РИМ – В. Търново, отдел “История на България XV-XIX в.”