До Китай и назад – сбъднатата мечта на студентка от ВТУ

Публикувано на вт, 11 Сеп. 2018
195 четения

“Защо точно Китай?” – това ме пита всеки, който чуе, че съм била там. А аз винаги отговарям едно и също – “Няма да мога да ти отговоря в рамките на един ден”. Просто няма как да усетиш тази страна, без да си я посетил.
Преди 5 години, когато реших да започна да уча китайски език, дори през ум не ми минаваше, че някой ден може да посетя Китай. А ето че след три години това стана реалност. Всяка година от Институт “Конфуций” към ВТУ отпускат 20 едногодишни стипендии за обучение в град Ухан. Седем души бяхме одобрени за стипендия. Китай ни очакваше!
След дълга подготовка и организация, всички заедно заминахме за Китай. Избрахме полет с прекачване на летището в Париж (17 часа престой на летището в Париж – какъвто и ентусиазъм да има у теб, бързо се изпарява). От Париж летяхме директно за Ухан. Първото нещо, което ти прави впечатление още на летището, естествено е – хора, хора и пак хора. Навсякъде е претъпкано. Но пък бързо се свиква с това и когато се върнеш в България, започваш да се питаш “Къде са хората?”. След като пристигнахме в кампуса, веднага ни настаниха в общежитието. В Китай чуждестранните студенти се настаняват в отделни общежития. Нашето беше на 17 етажа и имаше студенти от всякакви националности. Във всеки от следващите дни ни осигуряваха придружител, който да ни заведе до най-важните места, без да се загубим някъде. Все пак Ухан е сравнително малък град – само 10 млн. жители.
Материалната база на нашия университет беше доста добра. В кампуса имаше огромен студентски стол (на три етажа), спортно игрище, пазарче, няколко супермаркета и, естествено, общежитията. Самото общежитие също беше доста добре устроено. На първия етаж имаше охрана, както и огромно перално помещение, където срещу заплащане ти изпират, сушат и сгъват дрехите. На втория и на третия етаж имаше офиси и… класни стаи. Да, класните ни стаи бяха в самото общежитие, така че, за да отидем на лекции, просто слизахме няколко етажа по-надолу. От четвъртия етаж нагоре оставаха стаите, в които живеехме. Дните ни бяха заети предимно с учене. Имахме лекции всеки ден, от 8 сутринта до 4 следобед, с кратка почивка за обяд. Преподавателите ни бяха доста строги и изискващи. Имахме право само на три отсъствия за семестъра, ако искаме да бъдем допуснати до изпит. Като предмети имахме Четене и Писане, Разбиране, Говорене и Слушане.
Престоят ни там не беше само учене, разбира се.
Що се отнася до интернета обаче, нещата не стояха толкова добре. Повечето международни сайтове са забранени в Китай, така че в началото имахме голям проблем с това. Въпреки че на всеки етаж в общежитието имаше рутер и съответно – безплатен интернет. И все пак липсата на фейсбук се усещаше. Фейсбук, който за нас, българите, е като въздуха, който дишаме… е, оказа се, че можем да живеем и без него. Комуникирахме с близките си предимно чрез Скайп.
Транспортът в Китай е сравнително комфортен и евтин. Такситата са евтини, въпреки че шофьорите много рядко знаят друг език, освен китайски. И все пак се разбирахме. Дори получавахме похвали. “Браво, говориш китайски много добре!” – това чувахме доста често, а всъщност бяхме там само от две седмици и китайският ни беше всякакъв, но не и добър. Автобусите, естествено, са препълнени. Метрото остава най-удобният начин за придвижване.
Храната е свещена част от китайската култура. Ако ние ядем, за да живеем, то китайците живеят, за да ядат. Веднъж ми се наложи да остана в болница и допуснах неволната грешка да кажа, че не съм гладна. И досега ме бяха гледали странно, но чак сега разбрах какво е наистина да те гледат странно. А ако някой си мисли, че в китайските ресторанти в България ядем китайска храна – жестоко се лъже. В Китай храната е много различна. И трябва доста време, за да се адаптираш към нея. И все пак, разнообразието откъм храна е огромно, а количествата са много. Имам предвид много. Естествено има и западни ресторанти от рода на KFC, но какво правиш в Китай, ако не се насладиш на тамошната храна.
И тъй като вече споменах, че ми се е налагало да оставам в болница, няма как да пропусна китайската медицина. Убедих се, че е доста по-напред от нашата. Лекарите бяха внимателни, а болницата – модернизирана. На чужденците изписват китайски лекарства, понякога комбинирани със западен антибиотик.
Тъй като в Китай учебната година започва през март и завършва през януари, лятото ни беше напълно свободно. Аз предпочетох да остана в Китай. Тогава успях да посетя Пекин и Шанхай.
В Пекин беше невероятно! Посетих Великата китайска стена, площада Тиенанмън (в превод “Вратата на небесното спокойствие”), Забранения град, както и една от най-големите търговски улици. Екскурзията до Великата китайска стена бе организирана от хотела, в който бяхме отседнали. Групата беше доста голяма, предимно от европейци. Единствено екскурзоводката беше китайка. Голям смях падна с нея! Тъй като разбрала, че повечето европейци не могат да запомнят китайското ѝ име, беше решила да си измисли западно такова. И как се беше кръстила? – Кактус. Според нейното обяснение било, защото кактусът е силен и издръжлив, точно като нея. До китайската стена се качихме с лифт.
Естествено, самата стена много трудно може да бъде обиколена цялата. Затова всеки извървя колкото може. Единствено този, който се е качил на стената, знае какво е усещането. На следващия ден посетихме Тиенанмън и Забранения град. Тиенанмън е един от най-големите площади в света. Видяхме и мавзолея на известния китайски политик Мао Дзъдун. Непосредствено след това влязохме в Забранения град – дворец-музей в центъра на Пекин. Името му идва от факта, че още от създаването му достъпът до града е бил забранен за външни лица. Там е бил домът на небесния император и неговото семейство. На следващия ден посетихме една от най-големите търговски улици, откъдето успяхме да си накупим доста неща.
За Шанхай имахме доста по-малко време. Там успяхме да видим единствено телевизионната кула, наречена “Перлата на Ориента” и един от будистките храмове. Казват, че ако Пекин е миналото на Китай, то Шанхай е бъдещето. “Перлата на Ориента” е четвъртата по височина кула в света (468 м). Е, не успяхме да се качим до най-високата точка, но за сметка на това половината ни ден мина в чакане. Когато се наредихме на опашката, за да влезем, беше едва обяд, а когато се качихме горе, вече беше тъмно.
Опашката от хора беше километрична, а проверките на багажа ни бяха по-строги и от тези на летището. Затова пък гледката отгоре определено си заслужаваше. Когато стъпиш на обзорната площадка, имаш чувството, че целият свят е в краката ти. В будисткия храм беше не по-малко интересно. Видяхме различните статуи на Буда (въпреки че част от вярващите с много ръкомахания и развален английски ни обясниха, че нямаме право да снимаме Буда), будистките монаси и десетки вярващи, стекли се да се молят.
Китай беше и какъвто си го представях…. и не. Но определено бих се върнала там. Китайците казват, че ако оставиш своя вещ там, то това означава, че непременно ще се върнеш. А аз оставих толкова неща там, че ако ги преброя… е, изглежда някой ден ще живея в Китай.
Силвия ТОДОРОВА
сн. авторката

loading...
Пътни строежи - Велико Търново