Борис Денев – живописецът на магичния Търновград

Борис Денев е един от най-разпознаваемите български художници. Роден е на 7 февруари 1883 г. в Търново. Денев е наследник на известния Чоканов род. Многолюдното му семейство живее в голяма и хубава къща в подножието на Царевец, която и досега може да бъде лесно забелязана със сините си стени. Днес синята къща се стопанисва от Съюза на българските художници. Денев смята, че раждането и израстването му на това красиво място са предпоставка за неговото изграждане като живописец. Богатото му момчешко въображение се впечатлява от рисунките в библията, известните литографии, картините със змейове и други интересни изображения, споделя самият той в едно интервю.
“Но пръв ме вдъхнови брат ми, когато нарисува Цар Освободител. Това беше най-силното ми впечатление от рисунка. Тогава нямаше никакви бои, освен едни жълти, които продаваше бакалинът. С тях боядисвах рисунките по книгите – това бе най-голямото ми удоволствие. В гимназията некои ученици рисуваха с креда. Това много ми импонираше, но не знаех где да намеря креда, та рисувах с обгорена тапа”, разказва Денев пред журналиста и художник Христо Бръзицов. Той продължава със спомените, споделяйки, че първото му най-силно преживяване било, когато, вървейки по “Гурко”, видял един учител да рисува чешма. В училище Борис има късмета негов преподавател да е младият Димитър Багрилов, който се превръща в един от най-изтъкнатите търновски художници и общественици. Той му показва как да рисува с маслени бои и тази техника го запленява завинаги. Денев добавя, че сред учениците бил най-добрият в рисуването, но нямал боички и това го отчайвало. Бедността на родителите му за кратко попречва на рисувателния му талант и през 1902 г. го принуждава да стане учител в търновското село Иванча. Освен в изобразителното изкуство, младежът бил добър и в свиренето на цигулка, като постепенно тя дори започнала да измества рисуването и била на път да превърне Борис в професионален музикант, но няколкомесечната му работа в селското школо променя целия му живот.
“Като учител се натъкнах на много методични въпроси в училището. Направи ми силно впечатление начинът, по който се преподаваше рисуване. Трябваше да се съединяват едни точки в тетрадките и туй то. Никаква свобода на детската фантазия”, коментира Денев. Тогава той въвежда своя система, която бива харесана и скоро се пренася и в околните села. В Търново на една педагогическа среща цял ден изнася лекция, която впоследствие е отпечатана и той е поканен да се премести в родния си град. “После устроих курсове, обиколих цяла България и същевременно рисувах пейзажи. Това ме върна към рисуването”, обяснява в интервюто Денев. Така след краткото си пребиваване в Иванча става учител в Търново, където работи от 1903 г. до 1908 г.
Един ден, колега на Денев му предлага да изпрати свои пейзажи за участие в софийска изложба, в която картините му правят огромно впечатление и няколко от тях биват откупени за тогавашните 400 лв. Той е изумен, тъй като даскалската му заплата за цяла година е 900 лв. Това го окуражава и през 1909 г., все още без академично образование в областта на изобразителното изкуство, той организира първата си самостоятелна изложба в Рисувалното училище в София. Благодарение на нея успява да спечели още 700 лв. и с тях заминава за Мюнхен. От 1909 до 1914 г. там следва живопис в Художествената академия, при проф. Лео фон Льофтц, Карл фон Маар и Анджело Янк. С дарбата си Денев впечатлява германците, но точно когато го очаква бляскава европейска кариера, започва Балканската война и Борис се завръща в родината си, за да се запише като доброволец. Той е зачислен в санитарната част към картечната рота на 20 пехотен Добруджански полк от Пета Дунавска дивизия, където е и 18 пехотен Етърски полк. Обкръжението му в голямата си част е от негови земляци от търновския регион. На фронта, освен че прави над 200 скици, които продължават да са образец в областта на репортажната рисунка, той участва в борбата за спасяване на стотици човешки животи. След демобилизацията Денев става част от запаса на същия полк, а за заслугите си е награден с орден “За храброст” IV степен и е повишен в чин ефрейтор. Годината е 1913 и той се завръща в Мюнхен, за да довърши образованието си, но това продължава само един семестър, защото Военното министерство на България обявява конкурс за назначаване на първия щатен военен художник и той е спечелен от Денев. След включването на страната ни в Първата световна война великотърновецът заема тази длъжност към Главния щаб на армията. Борис отново заминав в предните редици и документира всичко с над 300 свои рисунки. По време на войната всяка година в Берлин се организира т.нар. Голяма берлинска художествена изложба и през 1916 г. България също е поканена да вземе участие. Тогава Денев е част от делегацията, а много негови картини са включени в експозицията.
През 1919 г. великотърновецът и художникът Никола Танев са сред основателите на дружеството “Родно изкуство”. Двамата заедно с Дечко Узунов, Иван Пенков, Иван Лазаров и Сирак Скитник с много ентусиазъм и лични средства създават и една нова галерия в София – “Галерията на шестте”, по образец на салоните в Академията за декоративни изкуства в Букурещ. През 1920-те години творецът посещава Италия, Франция и Гърция, прави 25 самостоятелни изложби и участва в многобройни общи изложби. Пpeз 1925 г. великотърновецът напуска длъжнocттa cи вoeнeн хyдoжник, пoнeжe нe желае дa ce oбвъpзвa единствено c вoeннaтa живoпиc. Също така той споделя наблюденията си, чe вoeннитe пpeдпoчитaт пищнитe пapaдни кapтини, дoкaтo неговите cюжeти са caмo oт битa нa вoйниците. След като изоставя военната живопис, търновският художник е назначен като учител в Първа мъжка гимназия в София, за да редактира издаваната от Министерството на народното просвещение детска литература. Тази длъжност заема до 1931 г., когато става и носител на “Кирило-Методиевата награда” на БАН. След това се отдава на свободна практика, рисувайки предимно любимите си пейзажи, по-малко портрети и фигурални композиции. Много от картините му разкриват любовта на художника към родното Търново, други пресъздават красотата на други живописни кътчета от страната. През февруари 1942 г. Борис Денев е определен от Министерството на народното просвещение за комисар на българския отдел във Венецианското биенале. Задачата е много отговорна, защото страната ни се представя за първи път със собствен павилион, но участието е отчетено като успешно за България.
Покрай рисуването Денев не изоставя и страстта си към музиката. Той е основна фигура в популярния оркестър със забавно име “Бръмбъзъците”, съставен от художници и архитекти. Опитва се да поддържа жива и една друга своя детска страст – тази към летенето. Като студент в Мюнхен, той посещава лекции в новосъздадената Мюнхенска авиационна академия, впоследствие става член на Мюнхенската комисия по авиация и дори печели награда за свой проект. Денев илюстрира книжни издания и вестници, а също така е автор на книги за видовете перспектива в изобразителното изкуство и на публикации в печата.
Но идва 9 септември 1944 г. Един от най-добрите творци на България не остава пожален от Народния съд, пред който е изправен през 1945 г. Той лежи 5 месеца в Софийския затвор и още толкова в лагера в Дупница, без дори да бъде осъден. “Обяснявам си, че причините за това ми задържане бяха фейлетоните, които пишех във в-к “Слово” и в-к “Зора”, в които осмивах недъзи в най-различни обществени среди и чрез които фейлетони си навлякох омразата на някои лица”, разказва Денев. Той е изключен от Съюза на българските художници, в чието основаване участва, а най-големият удар върху него е, че му е забранено да рисува на открито. През този период е затруднен да си купува материали, което го принуждава да прави малки пейзажи на гледката от прозореца или портрети. През 1956 г. е реабилитиран, а членството му в СБХ – възстановено. През 1967, две години преди смъртта си, получава званието “Заслужил художник”. Денев умира навръх Нова година – на 31 декември 1969 г. в София, но хилядите му творби остават безценно наследство и истинско национално богатство за страната ни. Неговото име носи Художествената галерия във В. Търново.
Николай ВЕНКОВ