Стефан Воденичаров е роден на 1 септември 1944 г. Завършил е Техническия университет в София, специалност “Технология на металите”. Става доцент през 1989 г. и професор през 1991 г. Избран е в БАН за член-кореспондент през 2004 г., за академик – през 2012 г.
Избран е за председател на Академията с четиригодишен мандат на 3 декември 2012 г. Директор е на Института по металознание при БАН.
– Академик Воденичаров, какъв научен център предстои БАН да разкрие във Велико Търново?
– В Оперативна програма “Наука и образование за интелигентен растеж”, която предстои да започне, е предвидено в България да бъдат създадени 20 научни центъра. БАН вече има 16 академични центрове и от Академията имаме желанието всеки академичен център да бъде разширен с научен. Такива разговори съм водил с министъра на образованието проф. Танев, който посреща с разбиране това, след като сме установили и развиваме нашите академични центрове, научните центрове да бъдат към тях и да се получи една наистина научна общност. Аз мисля, че освен допълнителното финансиране, което ще има за тези научни центрове, това ще даде много по-добра възможност за връзка на научните изследвания в страната. На различни места в България има различни научни и индустриални специализации. В момента в България за наука, колкото и малко да е, на всички се раздава по равно финансиране.
Нещата трябва да бъдат направени така – там, където има едно зрънце, което се очаква да даде хубав плод, то да бъде подкрепено. Когато се дава на всички по равно, нищо не се получава. Трябва да бъдат подкрепяни тези, които са обещаващи, тези, които са креативните. В национален мащаб академичните и новите научни центрове ще определят районирането на страната с възможностите и потенциала, който има там. Когато това вече е направено, много по-лесно ще бъде държавата да може да координира тези дейности и да подкрепя избуяването на тези зрънца.
– От БАН сте автори на възгледи за основните национални цели и устойчивото развитие на България. Чуват ли ви политиците и държавата?
– БАН имаме договори с 9 министерства и имаме конкретни задачи. Някои от тях вече успешно изпълняваме. Ако говорим не за политици, а за управляваща администрация – в момента имаме добри отношения, в смисъл че използват научния потенциал на Академията. Преди една година ние разработихме едни възгледи за националните цели на България. В тях разглеждаме въпросите, свързани с духовното развитие на страната, говорим за демографската криза, както и по какъв начин може да се възвърне нормалният стопански живот. Този материал преди около половин година лично аз го внесох в Народното събрание. Говорих с ръководството на отделните парламентарно представени партии. Даже една от партиите направи обсъждане в Пловдив преди два-три месеца. Сега в парламента има много други належащи въпроси. Бях посъветван от ръководството на Народното събрание да изчакам да минат местните избори и тогава този въпрос да се постави.
България е една от малкото страни в Европа, която не си е поставила цели за следващите 20-25 години. Който иска да участва в управлението на страната, има хоризонт от 4 години, който невинаги се случва. Виждате за последните четири-пет години колко правителства се смениха и това нарушава ритъма и посоката на движение на държавата. Ако такъв един документ се приеме след национално обсъждане и национален консенсус, който и да дойде да управлява държавата, вече ще знае каква е посоката. Ще може в зависимост от ситуацията и неговите разбирания – малко наляво, малко надясно, но той ще знае къде трябва да се върви и къде трябва да се разпределят средствата на бюджета.
– Вашите национални цели гледат с изострено внимание към образованието. Там ли трябва държавата да насочи усилия и инвестиции?
– Първо трябва да се разработи нов подход за образованието в България. В момента децата на 3 и 4 години работят с компютър и интелигентни телефони, а започват да учат азбуката и събиране и изваждане едва на 7 години. Това е загубено време. Това означава, че самият начин на образование трябва да бъде коренно преосмислен в зависимост от развитието на информационните технологии и всичко това, което е около нас.
Другото важно нещо – не трябва вече да се мисли за уравниловката в образованието. Децата, които по-бързо се развиват, децата, в които има някакъв талант, трябва да бъдат подкрепяни по-бързо да могат за израснат и да влязат в живота. Тази система се прилага в някои страни и резултатите са добри. Ние, от БАН, имаме нашия добър пример. Академик Кендеров направи университет за ученици, в който до преди няколко години основно се обръщаше внимание на математиката и информационните технологии. Миналата година за първи път акад. Кендеров организира национално състезание, което обхваща всички природни науки. Бях много изненадан на финала на това състезание какви изключителни деца участваха по биология, по химия, по физика. Сега сме решили и го реализираме в момента в нашите 16 академични центрове да се проведе локално състезание. По този начин ще може да бъдат обхванати много повече ученици. Търся подкрепата на кмета Даниел Панов във Велико Търново да се намерят фирми, които имат интерес към това да се развиват кадри с добри качества, да подпомогнат с награден фонд, за да бъдат децата ентусиазирани.
– Според Вас достатъчно ли правят държавата и общините за поощряването на децата и младежите, показващи високи научни способности и умения, или само се хвалим с талантите си, посрещайки ги на летището с поредните златни медали от световни конкурси и олимпиади?
– По-страшното е, че тези талантливи деца напускат страната и не се връщат и ние всъщност изнасяме генетичен фонд. Нещото, което трябва много кардинално да се промени, е по какъв начин този генетичен фонд да бъде запазен за България. Това вече наистина е въпрос на държавна политика.
За съжаление, през последните 20 години липсата на пари довежда нещата до едни много семпли разговори без никакъв краен резултат. Затова първата задача, която стои пред всички нас, които сме в тази държава, е да възвърнем нормалния стопански живот. Ние сме бедни, защото не произвеждаме. Трябва да направим така, че да седнем да произвеждаме и да станем богати.
– Ако парите, дадени за молове, джипове и частни самолети, бяха вложени в наука, щяхме ли да сме на това плачевно ниво?
– Има богати хора, които наистина се радват на това, което притежават, и го демонстрират показно. В България липсва едно много важно нещо – така нареченото меценатство. Аз правя разлика между бизнесмен и индустриалец. За мен индустриалецът е този, който създава работни места тук, плаща си данъците и иска неговото производство да се развива тук. Друга разлика е, че индустриалците ходят без охрана. Познавам индустриалци, които наистина са и меценати. Те не са много. Познавам индустриалци, които отварят училища, които подкрепят културния живот, но и те не са много. Може би причината е, че това са хора, които са се реализирали чак през последните десетина години и още не са натрупали навици как се живее в този живот (разсмива се).
– Постоянно вървят обвинения от бизнеса, че учените не работят за него. Какъв е вашият отговор?
– Голяма част от обвиненията са от хората, които не се занимават с производство, а повече с предприемачество и търговия. Науката не може да помогне на предприемачите и търговците. Науката може да помогне на хората, които градят.
– Спря ли Академията да е сбор от синодални старчета, както преди време ви беше нарекъл бившият финансов министър Симеон Дянков, и успявате ли да привличате млади учени при вас?
– Засягаме един много болезнен въпрос – привличането на млади хора. Казвал съм го в Народното събрание – началната заплата на един млад учен в БАН е 440 лева. Вчера гледам, че начален учител ще взема 600 лева. Не искам да сравнявам заплатите на продавачките в мола, говоря само за хората от един бранш – учители и учени. Това държавна политика ли е?
Да ви отговоря за старците – един човек с нисък хоризонт на гледане може да си позволява всичко, каквото иска.
– Академик Воденичаров, какъв е вашият хоризонт?
– България има много шансове. Дори погледнете около нас – всички държави преживяват сътресения и ние, въпреки че не сме в много добро финансово състояние, освен това и моралът на обществото не е много висок, все пак сме център на стабилност. Това показва, че българските граждани са мъдри. Който подценява мъдростта на българина, винаги е катастрофирал политически.
Ако преодолеем дребнавите неща между нас, ако искаме да оставим нещо на поколението, с което да бъдем запомнени, трябва просто да мислим и да градим, а не да разрушаваме и да правим бели.
Здравка МАСЛЯНКОВА
сн. Даниел ЙОРДАНОВ
