87-годишният учител Тодор Рачев: “Родителите не трябва да обсипват децата си с подаръци, а да ги учат на труд”

“Всеки човек върви по житейския си път и дори не забелязва, че е достигнал своя залез. Идва момент, в който се замисля какво е постигнал в живота, какво е дал на хората и какво е получил от тях. Започва да си прави равносметка дали трябва да се гордее със стореното, или да се срамува от него. Задава си въпроса какво ще остави на идните поколения и с какво ще го запомнят хората, които са го познавали”, споделя Рачев.
87-годишният мъж е роден в бедно семейство. За родителите си казва, че били работохолици, искали да се замогнат и да бъдат щастливи хора. Благодарение на тяхното трудолюбие за кратко време успели да си купят трактор, вършачка, ниви и дърводелско предприятие. Неотлъчно до тях е и Тодор. На 12 години той вече работел в Беломорието, където тогавашната власт изпраща реквизираната им вършачка. “Баща ми имаше съвсем проста и ясна философия: “За човек, който е умен и не е мързелив, няма непостижими цели”. В тази връзка си задавам въпроса, доколко съвременните семейства се замислят колко е важно да изградят трудови навици на децата си. Твърде много внимание сега се отдава на подаръците без родителите да си дават сметка, че детето започва да възприема полученото даром, без труд, като нещо нормално и това му прави лоша услуга в живота”, казва Рачев. Младостта за него е време на мечти. Той с ентусиазъм се включва в строителството на Димитровград, на язовир “Росица” и други големи обекти. С болка споделя, че отричането на тези години силно го огорчава.
“На мен ми бяха ясни безобразията, които се вършеха,
и виновните затова си платиха. Аз се безпокоя повече от това, че сега безобразията са далеч повече и по-големи. Виждам все по-ясно рухването на моите ценности. Задавам си въпроса, дали това не е политическо решение, защото много по-лесно се управляват невежи хора, и така в интерес на едрия капитал се сриват съпротивителните сили на масите”, продължава размислите си възрастният мъж.
Дълги години Тодор Рачев учителства. Казва, че нито за момент не забравя най-важните неща, научени от неговите учители, и през цялата си кариера се ръководи от своето златно правило за работа с хората “обич за обич”. Първите 5 години Рачев учителства в гимназията в Павликени. После следват 40 години като преподавател и началник Катедра “Висша математика” във Военното училище “Васил Левски” в старата столица, където е обучил много български военни. “Човек трябва да се научи да учи, да мисли и да си поставя ясна цел, която да следва. Основната задача за формиране на личността е на училището. То трябва да създава манталитета на нацията и да изгражда ценностната система на всеки човек”, смята дългогодишният преподавател. Опростачването в днешно време силно го притеснява. Учудва се на това, че хората разговарят все по-малко и дори когато го правят, разговорите им са сведени до баналните ежедневни проблеми и никой не мисли перспективно.
“Срамувам се като
гледам какво правят
депутатите в
Народното събрание.
Като деца ние играехме една игра, в която се надплювахме и печелеше този, който плювне най-надалеч. Сега те правят нещо подобно, вместо да обсъждат проблеми и да намират решения за тях. И при народните ни представители този, който плюе най-добре най-безсрамно бива избиран за лидер. Ето защо е много важно човекът сам да се срамува пред собствената си съвест. Само тогава той може да направи нещо не за себе си, а за цялото общество”, заключава Тодор Рачев.