Захари Карабашлиев е белетрист и драматург. Той е един от най-четените съвременни български автори. Живее 17 години в САЩ. Завръща се в България през 2014 г., за да стане главен редактор на голямо издателство. Занимавал се е професионално с фотография, работил е в радио, свири на китара. Захари Карабашлиев се срещна с читатели във В. Търново по време на инициативата “Открий български писател”. Събитието е под патронажа на Венцислав Спирдонов – председател на Великотърновския общински съвет, организацията на Маргарита Сариева – “MRG-consult” и Дипломатически клуб “Имхотеп”. Тя е насочена към провеждане на поредица от срещи на младите хора и преоткриването на български писатели чрез общуване очи в очи.
– След 17 г. в САЩ защо избрахте да се върнете в България?
– В България се чувствам наистина на мястото си. Това, което най-много ми липсваше през цялото време, докато бях в Америка, беше българският език. То е много по-дълбоко и много по-голямо от нас и ние не можем да го осмислим рационално. Твърде вероятно е ние да сме функции на езика и той да говори чрез нас, а не обратното. Преди години кандидатствах на две места българска филология и едното беше тук, във В. Търново. На двете бях приет, но избрах другия университет. Не знам дали съм постъпил правилно. Може би това ме е накарало да стана писател, защото понякога писането следва по-неправилните избори, които правим.
– Колко време писахте първия си роман “18 % сиво”?
– За мен това беше приключение. Отначало книгата се пишеше сама, но след 50-60 страници, когато главният герой закъсва в калифорнийската пустиня, закъса и романът. Две-три години не го пипнах въобще. Когато се върнах към него, всичко се случи буквално за няколко месеца, защото вече имах яснота кое как трябва да се подреди. Въпреки това през цялото време, докато не го пишех, той вървеше в главата ми като някакъв филм.
– Като казахме филм, докъде стигнахте със снимките на филма “18 % сиво”?
– Филмът е готов. Трябва да излезе края на тази или началото на следващата година.
– Казвали сте, че до голяма степен Вие самият сте прототип на главния герой в него. Как се справи Руши Видинлиев в ролята на Зак?
– Сигурен съм, че се е справил добре. Аз съм сценарист на филма, но все още не съм го гледал, а и не горя от нетърпение. Предпочитам да си стоя с книгите. Писал съм сценарии преди това и ще продължавам да пиша, но, общо взето, това, което напишеш като сценарий, никога не се случва. Твърде много хора се намесват впоследствие и нещата доста се променят, докато се получи филм.
– А какво се случва с романа Ви “Хавра”? Ще има ли продължение, защото краят сякаш остава отворен?
– В моята глава има. Историческата сюжетна линия, която е своеобразен роман в романа, е завършена, но съвременната може да има продължение. Тя отразява действителността, върху която съм построил този роман. Имаше всякакви критики към книгата, към сюжетите и финала. Аз съм я писал 6-7 години, мислил съм я, не съм бързал и книгата е резултат от една вътрешномисловна дейност, която в един момент ти казва “Тук трябва да спреш!”. Към момента, ако продължа, ще бъде насилено, а аз не искам това.
– Как си обяснявате успеха на “Хавра” предвид големия му обем? Много хора се плашат от дебели книги.
– Честно казано, не мога да си го обясня. Исках този успех, но имах очаквания за такъв страх от страна на читателите. Рискувах. Обяснявам си го с това, че който веднъж започне да чете книгата, продължава да я чете и обемът не го спира. В работата ми, свързана с много четене, съм се уверил, че всъщност едни от най-трудните книги са тънките. В “Хавра” има много действие. Вместо умозрителност и философстване предпочитам да разказвам историите, които са обект на романа. Много от нещата, които изживява главният герой в “Хавра”, по един или друг начин съм ги изживял и аз. В много случаи авторът емоционално изстрадва голяма част от това, което пише. За мен много интересна беше работата с документи и източници. За съвременната сюжетна линия съм ползвал такива, до които дори не би трябвало да имам достъп. В историята за Макгахан работих с документи от личния архив на неговото семейство. Това отне доста време, в един малък университет, недалеч от Охайо, близо до неговото родно място.
– Какво смятате за съвременната литература?
– Истината е, че вече по света се пише много добре. Има натрупано знание. Техниката на писане вече е добре овладяна и в това голяма част от нашите автори изостават. Според мен българските писатели трябва да пишат за българските читатели, не да искат да смаят света. Те не дълбаят във важните, големи теми на съвремието – закон, беззаконие, корупция. Ако имам възможност, бих написал такъв роман. Връщането ми в България ме срещна с много интересни хора. В някои от критиките към “Хавра” имаше нападки, че част от героите ми били нереалистични и даваха за пример герои, които са всъщност абсолютно реални. Действителността ни дава с пълни шепи материал за писане, за който трябва да имаме очи и смелост да го използваме.
Николай ВЕНКОВ
сн. Даниел ЙОРДАНОВ
