По случай 90 години от рождението на Янаки Манасиев
и 80 години от рождението на Цанко Петров
,,Зад една привидно едра и внушителна фигура се крие безкрайно чувствителен, болезнено искрен и взискателен към себе си и другите човек… с драматична сила и пластична мощ, но и с изключителна нежност, хармонично спокойствие и изтънчена поетичност.”
Позволявам си да започна с тези думи, казани за големия художник на Велико Търново Янаки Манасиев от Галина Димитрова – една непозната за мен дама, защото са известни съдържателните характеристики на неговото изкуство от такива имена като Васил Стоилов, Георги Костов, Максимилиян Киров, което може да видите и в книгата на Цанко Петров. За съжаление, освен стойностната оценка на Галина Димитрова не открих по-пространни публикации за творчеството на Янаки Манасиев и тази малка по обем книга е изключително ценна като пример за едно по-пълно и по-богато изследване, разтеглящо не само панорамния жанров хоризонт, но и изяществото и дълбочината на художествената мисъл на известния художник, с което Цанко Петров обогатява чувствително споменатите предходни и свежопредходни публикации.
Познавах много добре Цанко Петров. Като историк на изкуството, той бе учен, но учен, който съзнава, че учеността сама по себе си е неутрална сила, знание. Затова една от най-определящите черти на неговото критико-оценъчно художествено мислене е не да демонстрира в този случай знание, а да постигне познание чрез красноречивата дълбочина на фактологията, а не на нейната суховата близначка фактографията. Него го интересува битието на факта, зад който винаги се крие акумулиран процес или явление, от които се изтръгва същността на творческата личност, проявяваща ,,волността” да бъде индивидуално-характеристична. Цанко Петров може да прояви рефлекс на съображаемост с оценките на другите за Янаки, но мисли внимателно категорично и в същото време вълнуващо-проникновено. Така той ни убеждава, че интелектът и талантът у Янаки Манасиев могат да вървят ръка за ръка, че ерудицията може да ,,задуши” само посредствения талант, а при големия – тя става озарена и тържествуваща пленница на творческата му самота. Това проличава най-добре в картините реплики на творби от знаменити художници в Ермитажа. Тук той е ,,самотен и встрани” (Г. Димитрова) от оживлението на посетителите, но самотата му означава не смисъл, а условие за търсене на смисъла в картините на световните майстори като Рембранд, Пикасо, Матис, Кандински. Няма противоречие във факта, че такава самота-съзерцание и размисъл може да бъде заселена както с минало, така и с настояще и с бъдеще. Защото в най-самотния (в този смисъл) период на живота си големият творец-художник може да възкликне: ,,Откакто твориш, ти вече не си самотен.”
Не знам дали съм прав, но за аналитичния наблюдателски поглед на Цанко Петров в света на художника Янаки Манасиев може да се живее с много по-голямо доверие и сигурност, отколкото в прагматичното ни ежедневие, в реалния и събитиен свят. Защото според автора на книгата изкуството на Манасиев не е просто наслада, удоволствие в пасивния, епикурейски смисъл на думата, но е и фабулистика на сърцето и на духа, в него е въплътена духовната биография на художника, а не носителя, ,,закачалката” на теми и на идеи. Въпреки че в изследването на Цанко се споменава за срещите и разговорите на художника с колеги, приятели, за обаятелното му упорство да склонява избраните от него модели да позират, за темите в класиката и в модернизма и т.н., авторът категорично внушава мисълта, че създаденото от Янаки никога не се удавя в тематична ограниченост, което би запушило артерията на вътрешните му сетива. Артистичната му свобода да експериментира в конструктивно-кубистичната и декоративно-постимпресионистичната живопис не му пречи да оцени класиката – у него не можем да усетим първото като ,,терор на модернизма”, а второто – като ,,тирания на традицията”. Защото и в двата случая, взети поотделно, можем да се доближим до тайните на изкуството, но не можем да ги разкрием изцяло. Или ако перифразираме Пол Елюар, ,,неясни са истините, които в творбите на художниците изплуват на бял свят. Но винаги са истини. И всичко останало е лъжа”. По свой начин Цанко Петров утвърждава тази истина за творчеството на големия наш художник Янаки Манасиев. И в ранната му маслена живопис, където се отдалечава чувствително от академично-класическия стил; и в мощната му графична интерпретация на женските портрети, в които изящната чувствена красота на Ероса сякаш се опложда от духовно-естетическия суверенитет на образите; и в графиките на историческата тема, наситени с динамична художествена експресивност, и в прекрасните картини акварели, за които споменахме от петербургския му цикъл, и т.н.
Заслуга на Цанко Петров е, че осветява творчеството на Янаки Манасиев многоаспектно – и като пластична култура, и като драматично-екзистенциално въздействие, и като изтънчена поетичност, и като артистично-експресивен рисунък, и като психологическо напрежение. Така читателят и зрителят ,,виждат” Янаки като, както казва за него проф. Васил Стоилов, ,,модерен и свой”, който не идва да събаря ,,никакви стари школи, а търси себе си и се стреми да бъде онова, което е само той – новатор и приемник на трайното и новото, доведени до такова решение, което трябва да бъде само негово като художник на европейско ниво”.
Реших сега да напиша тези няколко страници за представената от преди около десетина години от Цанко книга за Янаки, след като видях, че годината 2022 бележи юбилея им в техния дом Отвъд. И разбира се, да благодарим от името и с дълбокото убеждение на ,,петъчниците” от ателието на великия приятел на Янаки – Панайот Димитров-Понката, че почитта на Цанко и на всички нас към големия художник не е панегирик, а искрен и в много отношения интимен допир на съзнанието ни с неговото изкуство.
Проф. дфн Николай Даскалов
