Природата в моите очи – красота и величие

В първите три секунди изтръпвам, забравяйки как да изпълня дробовете си с въздух, чувайки само болезнения бяг на сърцето си, чувствайки онова, което никога с подобна сила не бях… страх, вледеняващ и изгарящ…
В следващите десет секунди мисля. Мисля си какво ще се случи. Не помръдвам. Само очаквам и отново дишам като за последно.
А накрая… само четиринадесет секунди след срещата с дивия поглед, чувам оглушителния звук и разбирам… Разбирам колко бързо се унищожава животът в Природата от човека. Просто така. С всяка една изминала секунда. Часовникът тиктака и отброява последните ни мигове от познатия ни живот, докато ние го унищожаваме, без да мислим.., изстрел след изстрел… тик-так… тик-так… времето се движи скоростно.
Спомням си как залочна всичко, какво направих, какво предприех, за да се стигне до тук. Началото не дадоха тези четиринадесет секунди. Историята е по-дълга. Тя е красива и грозна. И щастлива, и тьжна. И още толкова, толкова много…
Бях сама в гората, защото избягах. Защото исках да усетя вкуса и мириса на свободата, да усетя допира ѝ, да чуя гласа ѝ, да я видя в цялата ѝ красота, да я почувствам с всяко сетиво, както никога преди. Защото мама ми е разказвала за нея, за мястото, където можеш да я вдишаш най-дълбоко и да разбереш най-ясно, че е изпълнила съществото ти. Мястото… тя го изричаше с такава обич и нежност, толкова замечтано.
– Мястото, мила моя, е Природата. Някой ден ще я видиш с очите си. – говореше ми тихо тя, докато решеше косите ми. – И там ще откриеш себе си, ще бъдеш свободна. Там няма намръщени хора и лъжи, заблуди, разочарования, душевна мрачност. Там има истина, баланс, красота и живот, истински живот. Ще те заведа. Обещавам ти. Някой ден, някой ден… – говореше ми тихо и усещах как поглежда през лрозореца, делящ ни от шума и глъчката на сивия града, в който бях отраснала аз и който почти изцяло бе погълнал нея. Само красивият ѝ спомен за Природата и свободата, които бе изгубила, ѝ беше останал и успяваше да я задържи, затова аз вярвах в нежните ѝ думи. Исках да видя на живо това приказно място, далеч от пустия апартамент, в който бях затворена години.
Майка ми не успя да изпълни обещанието си и животьт завихри торнадо от събития, които ме доведоха до момента, в който мама, единственият ми близък, вече я нямаше, до деня, в който заживях при строгия ми дядо на село и всеки ден чувах: “Няма да ходиш в гората, ще се изгубиш. Аз ще те изгубя, както изгубих майка ти там”.
Но аз отидох. Избягах. Избягах в търсене на свободата. Избягах, за да се запозная най-накрая с Природата отблизо. Избягах, за да разбера дали мама бе права.
Разбира се, че беше. Научих го почти ведната.
Не се бях чувствала по този начин. Всичките ми Сетива започнаха да функционират, както никога досега.
Дишах и в носната ми кухина се срещаха множество аромати – на цветя, пръст, зеленина, смола, дървесна кора, мечти – и те се спускаха вътре в дробовете ми, където покълваха и израстваха като красиви пъстри цветя. Значи, това значи да вдишаш от Природата.
Оглеждах се около себе си, запленена от ярките цветове на гора, непозната в реалността и познатата от приказките, и ми се искаше да можех да видя начина, по който щастието искреше в очите ми в този момент. Значи, това е да не можеш да откъснеш поглед от красотата, която така и не успях да видя в града.
Слушах и желаех да чуя всяка нота от песента на новия свят, с който най-накрая се запознах след дълго и тьрпеливо чакане. И успявах. Чувах как птиците, пчелите, дърветата и всяко живо същество около мен ме поздравяваше. Значи, това е да се чувстваш у дома.
Бягах и усещах босите ми ходила да докосват младата трева, вятьрът да бяга заедно с мен, небето и слънцето да очакват да полетя към тях, високите и ниските храсти да драскат нежно кожата на краката, ръцете и мисля, че дори лицето ми. Значи, това е усещането да си свободен.
А вкусът… вкусът на свободата, на Природата, на красотата ѝ… този вкус никога няма да забравя.
– Виждаш ли, мамо? – прошепнах, когато спрях до малкия ручей извън огромната гора. Беше бърз и толкова чист, че когато се наведох над него, видях отражението си, а после водата го отнесе и на негово място се появи образът на мама. Усмихваше ми се и плачеше. Радваше се, че разбрах за какво ми е говорила, тьжеше, че го виждам едва след толкова дълго време. – Можеш ли да го усетиш вътре в мен? – попитах я, гледайки как сълзите ми капят в ручея, който бързо ги поемаше в студената си прегръдка. Това бяха сълзи на щастие, породено от откритото, и нещастие, появило се заради загубено. – Защото аз го усещам толкова силно. И е толкова хубаво! – говорех на мама, едва поемайки си дъх, но не бях сигурна дали заради дългото бягане, или заради огромното вълнение, изпълнило цялото ми тяло.
– Знам, миличка, знам – кимна ми тя и забелязах, че усмивката ѝ и плачът ѝ също като моите сълзи са едновременно тьжни и щастливи. – Мина много време, откакто се наложи да изоставя всичко това, за да замина в големия град, който погълна мен, но не и спомените ми за това място. И като че преди часове отново се върнах, за да остана завинаги измежду дърветата. Но сега трябва бързо да ти кажа нещо… много е важно. Така и не успях да го направя, защото знаех, че няма да ме разбереш така, както би ме разбрала сега, когато си изпитала силната връзка с Природата. Слушай, а аз вярвам, че ще чуеш добре… Всичко, което видя и усети, докато бягаше из красотата на гората, бива унищожавано. Всяка секунда, просто така. Заради неразумните хора. Спомни си за животните, чиито снимки ти показвах – те и всички останали, които не успя да видиш, биват избивани, част от тях вписвани като застрашени, а някои дори като изчезнали. Спомни си за красивите морски пейзажи, за безкрайните полета, за извиващите се реки… те биват замърсявани с тонове боклук, който хората изхвърлят. Спомни си за горите като тази зад гьрба ти и като тази от другата страна на ручея… и си представи как би изглеждало това място, ако са изсечени. Грозно, нали? Нещастно. Същото се случва с горите в съседното село, с огромните гори на хиляди километри оттук. Кората режат с острия нож на безразсъдието си от белите дробове на Земята. Разбираш ли? И всичко, абсолютно всичко това се случва в момента. Всяка секунда, просто така! Хората са жестоки, егоистични… замърсяват и убиват със замах и без мисъл единствения си дом. Унищожават баланса, красотата, свободата, която цари в Природата, без да осъзнават какво ще последва. А то ще бъде много страшно и мрачно. Мила моя, опитай да направиш нещо по въпроса. Всяка малка стьпка е важна. Без града и неговата сивота, намръщеност и шум можем да съществуваме, но без Природата? Без плодородната почва, чистите вода и въздух? Без тях няма бъдеще. Разбираш ли?
– Да, разбирам – начертах с устни, но без звук.
– Добре – кимна кротко и проговори отново: – И още нещо. – Замълча за половин миг и изрече бързо: – В Природата се крият и опасности, мила моя, красиви опасности от величествени създания, от които кората се страхуват. Това ще го разбереш прекалено скоро.
Отворих уста, за да я попитам какво има предвид, какво иска да ми каже с тези последни свои думи, но образът ѝ потьна като камък в ручея и на негово място се върна обратно моят.
Вдигнах очи, готова да се изправя и да прескоча водата, за да продължа напред, но замръзнах на място. И достигнах до момента на моите четиринадесет секунди… През първите три успявам да изгубя всичките си сетива и способността си да дишам, защото тялото ми се изпълва със страх. Защото разбирам какво е искала да ми каже мама. Защото насреща ми стои вълк. Единак, като мен. Взира се диво в лицето ми, но и любопитно. Толкова е едър и красив, очите му са черни като катран, а козината му е сива като пепел и мека на вид като памук, дали е такава и на допир?… Би могъл да ме убие за следващите десет секунди, в които възвръщам способността си да мисля. Не помръдвам пред величието, което излъчва, и красивата му опасност. Но и той не помръдва. Може би просто е искал да пие вода от бистрия ручей, в който се крият въображаеми образи, така както аз просто имах нуждата да видя, вдишам, вкуся, докосна и чуя Природата. Изглежда това ни свързва – и двамата сме имали нужда от нещо, за да продължим да живеем. Мисля си колко искам този вълк и неговите събратя и останалите видове животни, криещи се в почвата, плуващи във водата, летящи във въздуха, вървящи по твърдата земя, да не бъдат избивани. Мисля си колко искам теините домове да не са толкова плашещо замърсявани и унищожавани. Мисля си колко искам Бъдеще с баланс, красота, живот, истински живот; красиво и по-добро Бъдеще със Природата и нейната свобода.
Понечвам да се изправя, когато тринадесетre секунди минават и настьпва четиринадесетата. И отново разбирам, че мама наистина беше права. Случва се за секунда, просто така! Вълкът се взира в мен. Като поrьнал в транс… И вече мога да видя зъбите му, остри и способни да разкъсват бързо. И да чуя тихото му ръмжене, което ме предупреждава. Случва се за секунда… просто така.
Изстрел. Куршум, който разцепва въздуха надве. И вик:
– Лила!
Името ми, което започва да се повтаря в главата ми.
Лила. Лила. Лила…
Намерил ме е. Дядо ми ме е намерил.
Иска да ми отнеме Природата и не иска тя да му отнеме мен, както му отне мама. Не знам дали улучва вълка. Знам само, че четиринадесет секунди след срещата с дивия поглед на вълка единак чух оглушителния изстрел. И разбирам… Разбирам колко бързо се унищожава животът в Природата от човека. Просто така. С всяка една изминала секунда. Часовникът тиктака и отброява последните ни мигове от познатия ни живот, докато ние го унищожаваме изстрел след изстрел.
Тик-так… Тик-так… Като болезнения бяг на сърцето ми, като ручея, в който мама ридаеше, и като куршума, насочен към красивия вълк, времето се движи скоростно…
Ива Георгиева,
ПХГ “Св. св. Кирил и Методий”, В. Търново