Владимир Зарев е български писател и главен редактор на сп. “Съвременник”. Автор е на над 15 книги, като романите му се превеждат на много европейски езици, а “Разруха” става бестселър в Германия и САЩ. По негова трилогията е заснет телевизионният сериал “Дървото на живота”. На 7 ноември 2017 г. е удостоен с ежегодната Държавна награда “Св. Паисий Хилендарски” за изключителния си принос за развитието на националната културна идентичност и духовни ценности.През март 2019 г. получи орден “Стара планина” първа степен за изключително големите му заслуги в областта на културата и изкуството.
Авторът гостува във В. Търново във връзка с инициативата “Открий български писател”. Събитието е под патронажа на Венцислав Спирдонов – председател на Великотърновския общински съвет, и организацията на Маргарита Сариева “MRG-consult”.
– Г-н Зарев, как виждате нашата действителност и времето, в което живеем в момента?
– В своите великолепни есета за държавата Платон казва, че съществуват три възможни начина на управление – тирания, олигархия и демокрация. Той твърди, че най-добрата и плодотворната форма от тях е демократичната, но само ако правилата и законите се спазват от всички. Ако това не е така, тя най-лесно преминава в анархия. Моята лична теза, която съм описал и в книгите си, е, че ние живеем в предварително организирана и добре поддържана, обслужвана и обгрижвана от всички политически сили анархия.
– Защо тези властимащи се чувстват безнаказани и докога може да продължи това?
– За жалост, веднага след 10 ноември беше унищожена най-важната част от държавността. Бяха унижени, а впоследствие и корумпирани съдебната система и полицията, които на практика са имунната система на всяка държавност. Именно този хаос в анархията и отсъствието на нещо, което да го преодолява, доведоха до настоящата ненаказуемост на голяма част от политическата класа и на свързаната с нея олигархия.
– Забравят ли управляващите откъде са тръгнали? Властта ли ги променя, или тя просто отключва и изважда на показ качества като безкрайна лакомия, абсолютно безочие и липса на отношение към проблемите на хората?
– Българската политическа класа от всички цветове е истерично егоистична. Това са хора, които мислят за себе си, за своите семейства и нямат почти нищо общо с българския народ, който те са призовани да представляват. Те не могат да са такива по рождение. В самото начало властта променя човека и го прави удобен за себе си – корумпиран, несигурен и компромисен. След това той на свой ред започва да променя нея за собствените си интереси. Това непрекъснато се случва пред очите ни. Всички уж идват в името на това, че трябва да се спре корупцията и да се сложи край на цялата тази несправедливост, която залива българския народ. Два милиона напуснаха България не само по икономически причини, а и защото не виждат в родината си никаква справедливост.
– Предстоят избори. Мислите ли, че те биха могли да променят нещо?
– Колкото и да ми се иска, аз дълбоко не вярвам, че биха променили каквото и да било. Политическата класа се стреми да се самовъзпроизвежда. Това са няколко партии, които се сменят на власт. Те привидно се карат една с друга, посочват противоречията си, упрекват се непрекъснато и правят скандали помежду си, но това не е в името на хората. Всяка от тях обещава, че като дойде на власт, ще се случи чудото, но то никога не се случва. Цялата тази демагогия, тази говорилня за проблемите на хората всъщност е за да се спечели властта, която да може да се експлоатира по най-циничния начин.
– В такъв случай, ако използваме заглавието на Вашия емблематичен роман за прехода “Разруха”, има ли според Вас съзидание в разрухата?
– Аз виждам някаква надежда единствено в младите. В тези момчета и момичета, които понякога са достигнали високи позиции в западни фирми и учреждения, но въпреки това се връщат в България, за да осъществят себе си. Това са хората, които искат да използват своите възможности, знания и енергия именно в родината си. Те, както и тези, които остават в България и не я напускат, са моята надежда. Вярвам, че в крайна сметка те наистина ще направят нещо, за да се организира най-сетне това гражданско общество, което да озапти политическата ни класа и олигархията.
– А може ли литературата да спомогне за това съзидание?
– Литературата най-вече ще разкаже истината за тези времена и тази истина ще остане завинаги. Нашето съвремие не е това, което политиците говорят по медиите. То няма да остане. Ще остане написаното в художествената литература. Въпреки нейното значение обаче тя е безпомощна. Преди 10 ноември словото бе по-силно. То имаше голямо значение, защото някои неща бяха забранени. Като пример мога да посоча епиграмите на Радой Ралин, всяка една от които взривяваше обществото. Сега всеки може да говори каквото си иска, но тази свобода на словото е безобидна за властта и няма никакво значение. Управляващите нямат морал и са изпълнени с цинизъм.
– В такъв случай възможно ли е да се появят героите на нашето време? Има ли кой да поведе народа към по-добро бъдеще?
– За съжаление веднага след 10 ноември героите бяха тези, които най-брутално ограбваха България. Те крадяха безмилостно и обезсмислиха труда на няколко поколения българи. Умният, талантливият и интелигентен човек се отъждествяваше с глупак. Много се надявам най-сетне да се създаде това гражданско общество, което вече споменахме, и да се намери някой, който наистина ще обедини и поведе нацията. Той трябва да даде идеята за бъдещност, защото в момента българинът не знае накъде отива. Нужно е да бъде трасиран пътят към едно по-човечно, по-морално и по-справедливо общество.
Николай ВЕНКОВ
сн. авторът
