Писателят Радослав Гизгинджиев: “Старите българи са приемали съветите на мъртвите в сънищата си като божествени послания”

Публикувано на чт, 27 юни 2019
966 четения

Радослав Гизгинджиев е български писател, режисьор и сценарист, роден в Рудозем. Завършва кинорежисура в класа на Дочо Боджаков и българска филология във Великотърновския университет. През 2011 г. дебютният му филм “Изпуснати думи” по разказ на Елин Пелин с участието на Койна Русева в главната роля печели вниманието на критиците. Първият му роман “Рай”, издаден през 2012 г., е една от най-обсъжданите и продавани съвременни книги. По-късно с двете си продължения, “Рай” се превръща в трилогия. В края на 2014 г. Гизгинджиев провокира публиката с проекта си “Любов”, включващ четири нови книги, по чиито текст той режисира и четири моноспектакъла. Следват още няколко заглавия. През 2019 г. се появиха романът му“Лепири: между сянката и светлината” и документалното изследване “Вампирът: по следите на сянката”. Радослав Гизгинджиев представи двете си нови книги пред великотърновска публика в читалище “Надежда”

– Радослав, имате ли някакво по-специално отношение и усещане, когато сте във В. Търново?
– Във В. Търново съм прекарал половината си живот. Усещам този град като второ родно място. Тук съм учил и завършил висшето си образование, тук са голяма част от приятелите ми, много от любимите ми места. Това е един от златните градове. Има богата история, красива природа, интелигентни хора. Притежава особеностите и ползите на големия град, а в следващия момент можеш да си в гората, което е много важно за човека и неговия здрав дух. За творците това е от още по-голямо значение.
– Вие сте един от големите съвременни дарители на читалище “Надежда”. Защо избрахте точно него, с какво то е по-специално от другите?
– С читалище “Надежда” имаме по-особена връзка. Усещам мястото много позитивно, целият екип има широки сърца. За мен една прочетена книга трябва да бъде споделена. Ако си готов да се разделиш с нея, най-добре е да я занесеш в любимото си читалище. Така тя открива пътя си към други хора. В днешно време са малко тези любители на литературата, които могат да си позволят да си купуват толкова книги, колкото им се четат. Защо тогава читалищата да не са им от помощ. Поради тази причина неведнъж съм организирал инициативи за дарения на тази институция. От своя страна екипът на читалището също много ми е помагал. Когато съм имал нужда от определени книги, винаги са ми съдействали за намирането им, дори когато ги е нямало при тях.
– Вие сте сред организаторите на събития на откритата сцена до Художествената галерия “Борис Денев”. Как решихте да се занимавате и с това?
– Тази идея беше моя. Потърсих представителите на проект “Арт лято” и се срещнах с тях. Бях решил, че докато съм във ВТУ, искам да се занимавам с нещо, в което се чувствам силен. Имам много контакти с популярни личности и сметнах за добре да ги каня да идват тук и да се срещат с великотърновци. За мое щастие нещата започнаха да се случват, хората да ги оценяват през годините, да се радват и да чакат програмата с нетърпение. Събитията дори бяха включени в културния календар на Общината. Така с общи усилия вече няколко лета изграждаме силни програми на откритата сцена в местността Боруна. Тази година също не изневеряваме на традициите, но аз ще се пооттегля. Това се налага заради собствените ми проекти и физическата невъзможност да съм тук за цялата програма на “Арт лято”.
– Казвате, че ще се пооттеглите заради собствени проекти. Това означава ли, че ще се концентрирате върху писането на нов роман?
– Сега ми предстои творческа почивка. За всяко нещо си трябва време. Не е здравословно да се пише книга след книга. Много истории се опитват да ме накарат да ги напиша, но аз упорито отказвам да го направя. Имам идеи, но засега просто искам наистина да си почина малко. Доста от предишните ми книги сякаш имат нужда от някакво продължение. Накрая може би ще обединя в един роман всичките ми герои. Те, така или иначе, вече започнаха да се срещат във всяка следваща моя история и това ще е някакво естествено продължение. В същото време няма нужда читателят да е запознат с предишните ми книги, за да чете новите. Всяка една може да се възприема като отделна, въпреки връзката между тях.
– Разкажете ни малко повече за последните си две книги. Защо се насочихте точно към темата за вампирите?
– “Лепири” всъщност е названието на вампирите в Търновския край. Повечето хора не знаят, че във фолклора ни има много песни за тях. Там вампирът винаги е мъж и винаги се завръща от отвъдното, призовавайки своята любима. Той отнема желанието ѝ за живот, но не го прави с лоши намерения, а заради жаждата на двамата да са заедно. Това за тях е единствената възможност любовта да продължи и в отвъдното. За старите българи смъртта не е била край, а продължение на живота. Написах този роман защото хората започнахме да живеем сякаш сме вечни и разполагаме с много време. Взехме да грешим съзнателно, мислейки, че има кога да поправим грешките си. Отделяме внимание на хора, които не харесваме и работим неща, които не обичаме. Хвърляме минутите си там, където не трябва. С тази книга исках да кажа, че нямаме време за губене и че трябва да си запълваме дните с неща, които са важни. Да живеем с любов и мечти. Аз съм от тези автори, които пишат книгите си, за да ги изживеят. Те за мен са нещо много лично и емоционално. Посветих “Лепири” на двама мои приятели – Мария и Дилян. Те напуснаха този свят в съня си, все още млади, малко преди романът да излезе. Тази книга е най-тежката за мен в цялото ми творчество досега.
– Изследвал сте темата за вампирите в българските народни песни. “Вампирът: по следите на сянката” е резултат от това изследване, което е и ваша дипломна работа. Какво ново успяхте да научите?
– Много хора си мислят, че в интернет има всичко. Когато се захванах с моето изследване обаче, се оказа, че повечето неща, които намерих, ги нямаше там. Истинската информация за българското магьосничество, песните за вампирите, за първообраза на самодивите и нестинарите, които също в момента са много изменени, се намира най-вече в библиотеките. Направи ми впечатление, че всички песни на тези теми, които изследвах, си приличат страшно много. От които и краища на България да са, различията са незначителни. Много етнолози са изследвали не само вампирите, но и вярванията на българина за смъртта, за отвъдното. По нашите земи мъртвите са нещо много свято. Старите българи са приемали съветите на мъртвите в сънищата си и това са били божествени послания. Това е било като явяване на библейски ангели, които дават своите важни съвети.
Относно вампирите и новите открития в Свищов, свързани с Дракула, мога да кажа, че в днешна Сърбия и България е територията, на която се ражда вампирът. Стилизирането на образа го прави много по-късно романът на Брам Стокър “Дракула”, но в него всичко е доста различно от първообраза на вампирите от фолклора ни. В българските народни песни те нямат остри зъби и не пият кръв.
По-късно с навлизането на християнството образът се демонизира и народът започва да изпитва страх от него. Ясно е, че вампирите са си наши, а за Дракула нека кажат историците.
Николай ВЕНКОВ
сн. авторът

loading...
Пътни строежи - Велико Търново