Иво Иванов: “Искам да заразявам хората с хуманизъм”

Публикувано на пн, 12 юли 2021
206 четения

Иво Иванов е популярен български спортен журналист и писател. Автор е на бестселърите “Кривата на щастието” и “Отвъд играта”. Стилът му на писане не подлежи на категоризация и излиза извън оковите на стандартната журналистика не само в български, но и в световен мащаб. Историите му са за действителни личности, места и събития, но истинската им стойност е в спотайващите се между редовете послания. Иво живее в щата Канзас, САЩ, повече от 25 години, където се занимава с различни неща. Той гостува на сцената на “Арт лято” до Художествената галерия “Борис Денев”, за да се срещне със своите почитатели.

– Здравей, Иво! Добре дошъл във В. Търново! Как се чувстваш тук?
– Добре заварил. Чувствам се прекрасно. Почти всяка година идвам във В. Търново. Тук имам много близък приятел, както и много добра приятелка, която е редактор на всички мои текстове.
– Обичаш да снимаш. Направи ли вече много снимки?
– Не, този път не си взех фотоапарата, но аз съм направил хиляди снимки на В. Търново, от всеки възможен ъгъл, така че имам огромна галерия с фотоси от този град.
– Тук си, за да се срещнеш с част от твоите читатели и почитатели, които са хиляди. Разкажи ни как намираш историите, за които пишеш.
– Ще избегна клишето, че историите ме намират сами, защото това не е така. Общо взето, те са навсякъде около нас. Въпросът е, че невинаги са лесно откриваеми. Понякога са един или два параграфа в местния вестник, друг път са кратък репортаж в новините, но когато някоя история ме докосне, дръпне някоя струна в мен и мине през моя емоционален филтър, аз се заравям в нея и започвам да търся повече фактология, да търся нейните протагонисти, антагонисти. Винаги се опитвам да извлека изводи, които са малко или повече общочовешки. Истината е, че има много истории наоколо, много събития и личности, но ние често не им обръщаме внимание. Те минават покрай нас, без да ги регистрираме или ги забелязваме, но не ни докосват. Аз може би имам по-изострен емоционален живот и когато нещо ме докосне истински, се потапям в него.
– Всичките ти истории са много вдъхновяващи. Как от статии за спортни медии успяваш да ги превърнеш в текст, който може да повлияе на мирогледа, а може би да променя и съдби?
– Аз използвам спорта като претекст. Той помага да отвориш вратата и да си сложиш крака в процепа, а след това през отвора да прокараш някои екзистенциални теми, които би трябвало да са важни за всеки мислещ човек. Спортът за мен е ракета-носител. Ако разказвам своята философия на хората, може би няма да ангажирам вниманието им и ще гледат на мен като на някакъв назидателен наставник. Аз искам да избегна това, а спортът ми дава тази възможност, тъй като е атрактивен и интересен почти за всеки човек. Но всъщност истината е, че аз го експлоатирам в полза на своята философия и идеите на хуманизма, с който искам да заразя хората.
– Интересно е, че всъщност не само мъже четат тези твои наглед спортни статии.
– Да, дори се оказва, че може би повечето мои читатели са жени, защото те имат богата душевност. Аз се опитвам да стигна до всеки.
– Вярваш ли в Бог и смяташ ли, че има някаква висша сила, за да се случват такива невероятни неща, каквито описваш?
– За съжаление съм агностик и не вярвам в Бог. Честно казано, завиждам на своите приятели и роднини, които са вярващи, защото те намират спокойствие чрез вярата. Аз имам силен морален компас. На мен не ми е необходима вяра, за да знам кое е добро и кое е лошо. Но това, което вярата дава на много хора, е липса на страх от смъртта, докато с годините мен все повече ме тревожи тази екзистенциална паника и ми се иска да вярвам в нещо. Затова казах, че съм агностик, а не атеист. Вярвам в нещо, но какво е, не мога да кажа, защото то не е конкретно и не е свързано с някакъв образ, който живее на небето. Може би по-скоро вярвам в прехода на енергия във вселената, в това, че вероятно продължаваме своя път под някаква форма.
– Кои са историите, за които си писал и които най-много са те впечатлили? Имаш ли някои любими?
– Отговорът на този въпрос е много труден. Имам немалко истории, които са ме разтърсили и които дори ми е било трудно да напиша, както и да прочета впоследствие, защото са лични. Може би тези, които съм посветил на моите двама много добри приятели, които вече не са между нас и си тръгнаха прекалено рано от този свят, са едни от най-скъпите за мен. Любима ми е и историята “Една лилава врата”, посветена на Джесика Лонг, която е без два крака и е многократна параолимпийска шампионка. Нейното пътуване към себе си и към своите биологични родители беше много интересно и изпълнено с препятствия. Много обичам и текста “За малките неща”. Там историята също е свързана със загубата на много скъп и близък за мен човек, който ме научи да се радвам и да ценя малките неща около нас, защото за съжаление ги забелязваме чак когато ги изгубим.
– Доколкото знам си имал идеи да пишеш художествена литература. Можеш ли да ни разкриеш нещо за това?
– Повечето истории, които пиша, са за реални събития, но винаги съм имал афинитет към художествената литература. Единственият опит за художествена литература, който съм публикувал до сега, е един разказ в сборника “Обича ме, не ме обича”, озаглавен “Беседката”. За моя изненада той се оказа успешен експеримент и донякъде ме накара да се замисля за следващия си ход в тази посока. В момента пиша пиеса, която се надявам да реализирам в началото на следващата година. Имам и един роман в работен вариант, с който се занимавам от известно време, но не знам кога ще го завърша.
– На каква тема е, ако не е тайна?
– Темата е многопластова. Отново става дума за изконни неща: за смисъла на живота и смъртта, за приятелството.
– Уморяваш ли се от писането?
– Писането ме изтощава много. Честно казано, има статии, които са лесни, но има и такива, които ме изстискват в емоционално отношение, смазват ме и след една такава история, която разказвам, ми трябва време да се възстановя. Преди около 5 години спрях да пиша, защото имах нужда да балансирам вътрешното си равновесие и бях “прегорял”. Направих една дълга пауза и като че ли вече започвам да си възвръщам ентусиазма и енергията за съзидание.
– Кое ти носи вътрешна хармония?
– Доброто в хората, което търся и в което вярвам винаги. На този свят всеки божи ден се случват ужасни неща. Има много страдание, безсмислени и братоубийствени войни, мъка. Но аз вярвам, че като цяло човечеството се движи малко по малко в правилна посока. Конфликтите почват да избледняват и според мен рано или късно доброто ще надделее. Това е, което ми носи равновесие – вярата в доброто начало и в това, че всеки човек дълбоко в себе си е добър. Мисля, че единствено ежедневието и борбата за оцеляване го карат да забравя доброто в себе си, но вярвам, че рано или късно, човечеството ще намери своето равновесие и тогава аз също ще намеря моето.
– Как ти се струва България, гледана отстрани, а и оттук, тъй като си идваш от време на време?
– Според мен България също върви към по-добро. Ясно е, че има много дефицити. Хората се опитват да оцелеят, цените се покачват, но като цяло ми прави впечатление младото поколение, което идва. То е креативно, пълно с положителна енергия. Има много млади хора – професионалисти, които виждат България като място, където искат да живеят. Те вече не гледат само извън страната, а и към това как могат да направят Родината ни по-хубава, по-успешна и по-значима. България е страна-градина, към която изпитвам неистова обич – към природата, към културното наследство, към архитектурното наследство и въобще към всичко тук. Както и към Велико Търново – това свято място за всеки българин. За мен България е моето минало, детството, родителите, приятелите, първите седем години, които са ме направили това, което съм като характер, като манталитет, като хумор. Всичко дължа на България. С една дума – на България гледам с обич.
– Би ли могла България да е и твоето бъдеще?
– Да, плановете ми са да се завърна тук. Съпругата ми е американка, но и тя обича България. Децата ми никога не са прекарали дори едно лято в САЩ. Те са си българи. Вече са в двадесетте си години, обичат България, говорят български, познават нашата история, манталитета ни. Мислим някой ден да се върнем тук и да станем част от това прекрасно място.
– Какво ти се иска да промениш в този свят и в хората и мислиш ли, че можеш да го направиш с нещата, които пишеш?
– Аз може би не искам да променям. Моите истории не дават отговори. Ако се вгледаш внимателно в разказите ми, те просто задават въпроси. Искам да провокирам хората да си задават въпроси, които са важни, да активирам любопитството им към самите себе си и към доброто в себе си. Така се опитвам да им дам възможност да натиснат копчето, което ще им помогне да открият добрината в себе си. Това се надявам да постигна с моите разкази.
Николай ВЕНКОВ
сн. авторът

loading...
Пътни строежи - Велико Търново