Пророчески сън вещае смъртта на една от загиналите жени
На 6 април 1984 г. избухва бомба в колетното отделение на пощата в Горна Оряховица и отнема три човешки живота. Това е първият случай на бомбена експлозия с жертви в страната след 9 септември 1944 г. Органите на МВР, “Държавна сигурност”, следствието и прокуратурата трябва да разследват тип престъпление, с какъвто не са се сблъсквали от десетилетия. Такива неща в социалистическия строй “не могат да се случат” и смущението, и тревогата достигат до самите върхове на тогавашната власт.
Бомбата избухва точно в 11 ч. и 50 минути на обяд. Гражданите в центъра на Горна Оряховица чуват глух тътен. Прозорците на местната пощенска станция се пръсват. Парчета от стъкла стигат чак до паметника от другата страна на улицата – на близо 30 метра разстояние. По чудо няма пострадали извън сградата, но хората са стреснати и разтревожени. Служителката Румяна Трифонова, която и до ден днешен работи в същата сграда, по това време се е намирала в отделението за експедиция. Само една стена дели помещението от колетната служба, в която избухва адската машина.
“Трябваше да обработваме пратките с вестници, които по това време пристигаха със самолет от София. Подготвяхме ги за доставяне по РЕП-овете. В този момент нещо гръмна силно и всичко потъна в пълен мрак. Не знаехме какво точно е станало и тръгнахме да бягаме навън. Първо преминахме през самото колетно, но там беше съвсем тъмно, върнахме се и изтичахме през паричния салон. Смътно ми мина през ума, че вероятно е гръмнал котелът под нас”, разказва Трифонова. По това време
Румяна не знае, че мракът в колетно е спестил на нея и колегите й
ужасяваща гледка.
Излизайки пред пощата, Румяна вижда няколко линейки, които вече са пристигнали на мястото, заедно с десетки милиционери. Един от тях е старшина Марин Бонев, служител в “Охрана на обществения ред” към Районното управление на милицията в Горна Оряховица. “Веднага се отправихме към мястото, като първоначалната ни задача беше да осигурим периметър. Започнахме да опъваме въжета и да извеждаме гражданите извън него. Нямаше паника, хората просто се опитваха да разберат какво е станало”, разказва Бонев пред нашия екип. През следващия половин час на мястото пристига цялото ръководство на МВР от Велико Търново, следователи и експерти от София. “Периметърът беше разделен на райони и на всеки беше наредено да гледа за подозрителни неща в своята зона. Видях един човек близо до хотела, беше се хванал за знака. Питам го какво прави там и му нареждам да излезе зад въжетата. Той беше много притеснен и само каза “Изчезна ми шофьора”. На мен нещо ми мина през главата и поисках да ми покаже паспорта си. Каза, че документите му били в колата – син бус “Жук”. Шофьорът му също си оставил паспорта там, казал, че слиза само да остави някакво колетче”, спомня си Бонев. От паспортите Бонев разбира, че подозрителният мъж е закупчикът Кольо Генков и че изчезналият му спътник с колета е 22-годишният Васил Василев – и двамата от Севлиево.
До този момент следователи и колеги на Бонев безуспешно се опитват да разберат самоличността на разкъсания до неузнаваемост млад мъж в колетното отделение. “По-късно и аз влязох там, беше страшна гледка. Навсякъде парчета бетон, в плота имаше огромна дупка. Половината глава на мъжа я нямаше, а мозъкът му беше залепен на тавана, близо до един от горните ъгли. Служителката, която приемала пратките вече я бяха изнесли, но разбрах, че е била обезобразена, а ръката й била напълно откъсната. И досега не мога да я забравя тази картина, сякаш пак съм там”, споделя Бонев. Взривът е убил веднага 33-годишната Стефка Бижева и шофьора Васил Василев. По трагична случайност в колетното се оказала и Петя Тодорова, която работела в близкия РЕП и точно в този момент дошла да вземе вестници от експедиционната. Петя била откарана в София, но въпреки усилията на лекарите, издъхнала седмица по-късно. “Тя имаше пророчески сън за това нещо” – спомня си нейната колежка Румяна Трифонова – “Седмица преди взрива ни сподели, че сънувала починалата си баба, която и казала, че скоро ще дойде при нея”, спомня си Румяна. Според Марин Бонев трагедията е можело да бъде много по-голяма, тъй като
буквално минути преди взрива три класа ученици напускат сградата.
Учителите им ги довели сутринта, за да научат повече за работата на пощата…
Терористичен атентат или престъпление с битов мотив е случилото се в Горна Оряховица?
Още в първите часове след експлозията, държавата задейства целия си наличен ресурс, за да се изясни кой стои зад нечуваното за онези години престъпно деяние. Не се жалят нито хора, нито средства. “Започнахме да обработваме района от периферията към епицентъра на взрива. Целият район беше разделен на квадратни метри и дори най-малката частичка в тях се описваше и поставяше в чували. Събрахме около 30-40 такива чувала. В последствие целият този материал беше внимателно анализиран”, разказва тогавашният шеф на “Държавна сигурност” във Велико Търново о. з. полковник Радослав Радославов. Разследващите разбират от изкупчика Генков, че заедно с Василев са пътували от Севлиево до комбината “Раховец”, откъдето трябвало да натоварят варели с коресилин. След като изпълнили задачата, тръгнали да се прибират обратно, но Васил споменал, че трябва да остави един колет. Помолил Генков да го изчака в буса и отишъл да го пусне. По време на огледа следователите се натъкнали на брезентов калъф, предназначен за град в южната част на СССР, където имало български строители.
До ден днешен този предмет
поражда конспиративни теории относно случилото се на 6 април.
“В началото наистина предположихме, че може би колетът е бил в този калъф. Адресът и получателят се бяха запазили и успяхме да издирим въпросното лице, за когото е бил предназначен в СССР. Човекът беше разпитан, но се оказа, че няма никакво отношение към случая, а става дума за съвсем друга пратка. Вярно е, че в самото начало допускахме възможност за терористичен атентат. От агентурната ни мрежа обаче нито преди, нито след взрива постъпиха данни, които да подкрепят подобни съмнения. Тази версия бе окончателно изключена някъде на четвъртия-петия ден от разследването и е нелепо опитите за спекулация с нея да продължават и до днес”, твърди Радославов.
Разследващите започват да издирват и проучват всяко лице в окръзите Велико Търново и Габрово, за което МВР и ДС има информация, че има достъп до експлозиви. Експлодиралият колет е бил почти напълно възстановен частичка по частичка, като за това дори са използвани парченца дърво, намерени в телата на загиналите при аутопсията. Разследващите разбират, че
адската машина се е намирала в дървена кутия, украсена с пирограф.
Състояла се е от два артилерийски взрива, всеки от които съдържал 400 грама тротил. Когато кутията бъдела отворена, малък прекъсвач тип “тик-так” затварял електрическа верига и се задействали взривателите. Цялата система била изработена с части от комплект “Млад техник” и два военни експлозива, произведени в Русе.
“Колегите от Севлиево направиха пробив. Усъмнили се в една групичка младежи и девойки, които били известни с буйното си поведение. Един от тях, Пламен Пенчев, бил в казармата заедно със загиналия Василев. Заедно с едно момиче, той бил привикан в местното управление. Оставили ги да чакат в приемната. Това, което двамата не знаели, е, че в цялото помещение са били монтирани скрити микрофони. Разприказвали се помежду си и работата се изяснила”, разказва Радославов.
Взривът в пощата се оказва непредвидено развитие на зловещ план за убийство с банален мотив. 21-годишният Пламен Пенчев по това време е таксиметров шофьор в смесеното стопанство в Севлиево. Син е на служител от системата на МВР и е известен в целия град с надменното си поведение и хулиганските си прояви. До 1984-а е осъждан за кражба на автомобил, кражба на авточасти и надписване на използваното гориво от стопанството. Около месец и половина преди експлозията в Горна Оряховица, Пламен отива с колата на баща си в село край Севлиево, където се черпи с компания от познати младежи и девойки. На връщане е спрян за проверка от служител на КАТ, който никога до тогава не е виждал. Милиционерът Ангел Маринов му прави тест с дрегер, разбира, че е пиян и му взима книжката.
Ядосан, младият мъж решава да отмъсти жестоко на милиционера.
Научава адреса му, сглобява бомбата, като използва експлозиви, които е задигнал от поделението си още като войник. Решава, че е най-сигурно, ако експлозивът бъде изпратен по пощата от място, отдалечено от Севлиево. Помолва своя познат Васил да му съдейства, но не му казва какво съдържа пратката. Младежът не предполага, че в колетното ще поискат да отворят пакета. “По това време беше въведена инструкция да се отварят и вътрешните пратки, тъй като имаше няколко неуспешни опита да се пращат писма бомби в страната”, твърди полк. Радославов. Служители в пощата са на мнение, че Бижева е настояла колетът да се отвори просто защото Васил чистосърдечно си е признал, че не знае какво съдържа. Според разследващите, в деня, в който Пенчев научил за взривилия се колет и смъртта на своя приятел, без никакви угризения отишъл с компания да се черпи в заведение.
Разследването по случая с бомбата в пощата приключва за невероятно къс срок спрямо днешните стандарти. На 3 юли, по-малко от три месеца след взрива, Пламен Пенчев е изправен на съд. Апелативният прокурор на Велико Търново Аня Димова по това време е районен прокурор на Горна Оряховица. “Делото се гледаше направо от състав на Върховния съд и присъдата не можеше да се обжалва. Законът го позволяваше. Съдиите и прокурорът бяха изключително авторитетни имена за онова време. Беше решено процесът да се гледа в изнесено заседание в залата на градския съвет, за да може да присъстват повече хора. Пренесоха подсъдимата скамейка и банките на прокурора и адвоката от сградата на съда. Спомням си, че ми стана тъжно, защото знаех, че този млад мъж скоро няма да е жив”, спомня си Димова.
“За първи път тогава решихме да проверяваме с метални детектори влизащите. И добре че взехме такива мерки, понеже
чичото на Пенчев се опита да влезе в залата с огромен нож, скрит в крачола на панталона”,
разказва Радославов. Делото продължава два дни, като на 4 юли съставът произнася присъдата. Старшина Марин Бонев присъства в залата като един от милиционерите, осигуряващи нормалното протичане на процеса. “Пенчев се държеше много нахакано и наперено през цялото време. Мисля, че до последно не осъзнаваше какво ще се случи. Когато чу съдията да произнася страшните думи “смърт чрез разстрел”, изведнъж се смрази. Изпусна нещо като въздишка и приседна на мястото си. С колегите го изведохме в съседно помещение. Не се съпротивляваше. Не каза изобщо и думичка от момента, в който чу присъдата”, спомня си Бонев.
Пламен Пенчев е отведен в затвора. Подава молба за помилване, но Държавният съвет я отхвърля. В очакване на неизбежното, на 31 юли посреща 22-рия си рожден ден.
На 25 септември същата година той е изведен от килията си и разстрелян.
Няколко месеца по-късно полицейски служители, работили по случая с експлозията, са наградени със значки и ордени. Само два месеца след присъдата на Пенчев МВР и “Държавна сигурност” се налага да прилагат опита от разследването в Горна Оряховица в работата по истински терористични акции – взривовете на гарите в Пловдив и Варна, а половин година по-късно – и в кървавия атентат на гара Буново.
Пламен КАРАИВАНОВ
