В главната роля: Звездата на търновския театър Петър Петров

Публикувано на чт, 26 Окт. 2017
701 четения

Петър Петров е изиграл над 200 роли в театъра.

Единственият български артист, изиграл на сцената всички наши царе, отговаря колко тежка е царската корона

На 26 октомври звездата на Музикално-драматичен театър “Константин Кисимов” Петър Петров навършва 87 години. Дни преди рождения му ден гостуваме в дома на актьора. Посреща ни невероятно лъчезарен събеседник и сладкодумен разказвач, а забавните му истории нямат край. Екипът на “Янтра ДНЕС” изненада домакина с подарък – книгата “Хроники на едно театрално столетие 1879-1970”, която е плод на дългогодишните проучвания на артиста Иван Митев и на режисьора гл.ас. д-р Георги Василев. Сред личностите, допринесли за утвърждаването на театралния жанр у нас, които са включени в луксозното издание, е и самият Петър Петров.
Повече от 30 години е играл на сцената на търновския театър обичаният актьор, а ролите му са повече от 200, като емблематични за него се превръщат образите на българските царе. Отлично помни първото си излизане на сцена в старата столица – в далечната 1961 г. в ролята на Мирослав (любовник на Мария Десислава) в пиесата “Иван Шишман” на Камен Зидаров. Няколко години по-късно играе и самия владетел. В пиесата “Патриарх Евтимий” също му е поверен образът на Иван Шишман. Петър Петров е участвал и в шест български филма, сред които са “Гераците” по Елин Пелин и сериалът “Демонът на империята”. Той е играл на една сцена с величия от ранга на Георги Попов, Кирил Донев, Любен Кабакчиев, а народният артист Стефан Гецов бил негов близък приятел.

Петър Петров е роден в златаришкото село Горско Ново село. Тъй като баща му отказал да влезе в ТКСЗ-то, не го приели в университета, въпреки че имал отлична оценка на приемния изпит. По-късно успял да завърши задочно театралната академия и специалност “Българска филология” във Великотърновския университет, но никога не изневерил на първата си любов – литературата. “Двете висши сега ме топлят в студените дни”, шегува се актьорът. За театъра го открил големият режисьор проф. Филип Филипов. По това време Петров се изявявал в полупрофесионален театрален колектив в Елена. Професорът го убедил, че няма смисъл да губи таланта и младините си в тази трупа и веднага го свързал с директора на Кюстендилския театър, където веднага започнал работа. След 2 г. му домъчняло за родния край и решил да се върне в Търново. Така през 1961 г. започнал работа в търновския театър и въпреки примамливите предложения да прави кариера в столицата, никога не изневерил на любимата си публика. Не приел поканата за Народния театър, отказал дори на генерал Добри Джуров да отиде във военния театър. “Три дена ме ухажва генералът, накрая вдигна ръце човекът. “При мен през ден идват артисти от цяла България, аз им отказвам, а теб аз лично те моля, ти се дърпаш като магаре. Не мога да те разбера какъв човек си”, каза ми при последната ни среща ген. Джуров”, връща се назад в годините актьорът.
Носител е на много награди, сред които е и орденът “1300 години България”, но най-важна за него е любовта на публиката. “Понеже много пътувахме, всеки ден по села и градове, бяхме стигнали до там, че като отида в някое село, бабите, като ме видеха по улиците, ме посрещаха с думите “Нашият Петър пак е дошъл”. Това признание за мен е много повече от народен или заслужил артист”, признава Петров.
Най-голямата радост за 87-годишният пенсионер са четиримата му внуци и двете правнучета – Калина в Берлин и Кристиян в София. Техните снимки заемат централно място в дома му.

Калоян, Иван Шишман, Ивайло, Иван Александър, Фердинанд

Колко тежка е царската корона е научил с годините Петър Петров. Той е единственият артист у нас, изиграл на сцената всички български царе, за които са писани пиеси. Превъплъщавал се е в образите на най-славните ни владетели, сред които са Калоян, Иван Шишман, Ивайло, Иван Александър, Фердинанд Сакскобургготски. “Аз съм от щастливите актьори, защото съм изиграл великолепни роли, много аплодисменти съм събрал и много любов от страна на публиката. За нищо не съжалявам”, усмихва се любимецът на поколения търновци.
“Ние, артистите сме като момите на село едно време. Те не можеха сами да си избират ерген. Трябва да дойдат, да я харесат и да я поискат, такъв бил редът. И в театъра режисьорът избира кой актьор каква роля да изиграе. А това, че режисьорите са ме предпочитали за тези царски роли, не знам защо е – дали от дарба, че дядо Господ ми е дал малко повече талантец, или заради голямата ми обич към историята на Велико Търново. Според някои ми е било много лесно да играя само царе – слагаш короната и мантията, хващаш царските атрибути и си готов цар, а това не е така. Как се играе владетел като Калоян, който е един от най-мощните, най-умните и най-хитрите български царе. Той е успявал да лавира между Византия и Рим така, че да държи в шах и едните, и другите. А това, че повежда войска срещу кръстоносците и пленява техния крал Балдуин. Образът на Ивайло пък носи голяма трагедия – идва от село, иска да стане цар, за да помогне на тези, при които е живял, но не си дава сметка, че при този страшен феодализъм селяните ще продължат да гладуват и мизеруват. Още по-голяма е трагедията на Иван Шишман, който вижда обречеността на българския народ да падне под робство. Няма да забравя неговата велика реплика “Кажи ми, Боже, как да спра враждата между небето и земята”, разказва артистът.
Според Петър Петров всеки царски образ е коренно различен. “За да се получи добре, трябва да схванеш характера на героя, да усетиш неговите стремежи, болки и радости. Но ако погледна на ролята като на царска, публиката ще дойде да гледа Калоян, а после на Ивайло ще си каже “Е, този цар вече сме го гледали”. Ако публиката почувства всички емоции, които владеят героя, идва по 4-5 пъти да гледа една и съща пиеса.
Въпреки преклонната си възраст и многобройните образи, в които се е превъплъщавал през годините, той помни репликите на своите герои. В тези исторически пиеси обаче има и думи, които трябва да знае всеки българин. “Една от тях е на стария болярин Раксин, който по заповед на Иван Александър е хвърлен от Лобната скала на Царевец. “Пропастта, в която ме хвърляте, не е толкова голяма, колкото пропастта, в която тласкате България.” Ето това всеки политик в България – син, червен, зелен, трябва да си го напише над леглото и всяка сутрин, като се събуди, да си го прочита”, не крие вълнението си актьорът.

Театърът е егоистично изкуство и иска да се жертваш за него

Опитът, натрупан през годините, отдадени на Мелпомена, са убедили актьора, че театърът наистина иска да се жертваш за него. Той вече знае, че театралното изкуство е егоистично и често от неговите капризи страда най-вече семейството. Но такава е съдбата на артиста. Ако не си готов да се жертваш, няма смисъл да се захващаш с театралното изкуство, твърди Петър Петров и веднага дава пример с поредната си история.
“На млади години страдах от язва и често получавах кръвоизливи. Бяхме още в стария театър и играехме “Калоян”. Още преди за започне представлението се чувствах много зле. Директорът ми предложи да отложим спектакъла, но аз не се съгласих. Салонът беше пълен, всички се нагласили като за Великден, а ние да не играем – абсурд! Започнахме, върви пиесата, а аз ставам все по-зле. Усещам, че кръвоизливът се усилва. Вече сме на финала, когато в Солун Манастър убива Калоян. Стоя аз в палатката и чакам да ме прободат с копието, а около мен мъгла, вие ми се свят и усещам, че всеки момент ще припадна. “Хайде бе, Боянчо – той играеше Манастър – по-бързо влизай, мушкай ме и да умирам”, повтарям си аз. Но момчето беше много дисциплинирано и чакаше определен момент в музиката, за да влезе в палатката. Помня, че го дочаках да влезе и в момента, в който допря копието до мен, ми призля, строполих се и съм изгубил съзнание. Директорът, знаейки тежкото ми състояние, извикал линейка пред театъра. През това време войниците излизат на сцената, слагат си копията и щитовете и правят нещо като носилка, за да носят мъртвия Калоян. По сценарий на фона на трагична музика обикалят няколко пъти сцената с тялото на царя, а аз наистина съм като мъртъв – нищо не чувам, нито пък усещам. От сцената ме носят направо в линейката, а от там – в болницата. В театъра пиесата свършва, публиката започва да ръкопляска, излизат актьорите, но главният изпълнител го няма. Така един път, втори път, чакат да се появи Калоян. Излиза една колежка, извинява се и обяснява, че се е наложило спешно да ме закарат в болница. Публиката стои около 10 минути в салона и аплодира. После около 50 човека с цветя тръгват заедно по търновските улици, идват в болницата, но лекуващият лекар не ги пуска. По негов съвет те нареждат цветя пред сградата. На сутринта ме изкараха с количка отвън, за да видя благодарността на публиката. После, докато оздравея, всяка вечер ме вземаха с кола, караха ме на представление и ме връщаха в болницата.”
После продължава със следващата история. “По него време играехме и една чудесна пиеса на Валери Петров, в която аз изпълнявах ролята на Колоездача – весел млад човек, с който публиката се забавляваше от сърце. Вечерта имахме представление, а сутринта ми се обаждат и ми съобщават, че баща ми е починал. Паникьосах се и тръгнах към село, без да се обадя на никого. Погребахме го, връщам се надвечер и отивам в театъра. Директорът ме чака с въпроса къде съм бил, защото целият салон е продаден. Разбирайки, че съм бил на погребение, казва, че ще нареди да се отмени представлението, но за нас беше закон – публика не се връща. Започна представлението, излизам на сцената с един велосипед, а публиката се залива от смях. Връщам се в гримьорната, плача като малко дете. Идва инспециента и казва: “Време е за второто ти излизане”, избърсвам сълзите, излизам и публиката пак се смее. Никой не разбра какво е моето положение. Това е театърът. Актьорът трябва да обожава това изкуство, за да му се отдаде.”

100 % талант и 1000 % труд

Петър Петров обяснява, че въпреки многото теории за театъра и театралното изкуство, с годините той е успял да изгради своя. Според него артистът има няколко оръдия на труда – той трябва да притежава феноменална памет, външен вид и вътрешен пламък, с който да запали не само себе си, но и публиката в салона. А тези качества притежават малцина. Освен това артистът трябва да се влюби в ролята си, както един младеж се влюбва в младо момиче, независимо дали в началото е харесвал образа или не. Приемеш ли я, тя трябва да стане твоя. “Театърът не търпи да правиш нещо наполовина, защото публиката не може да се излъже. Нашето е като лекарската професия. Както болният се доверява на доктора и знае, че ще му спаси живота, така е и с публиката – тя няма да дойде в салона, ако не ти вярва. А ако играеш като майстор и преживяваш истински своя герой, макар че това отнема на човека повече от емоциите и сърцето му, публиката ще ти остане вярна до гроб”, убеден е актьорът.
Той има и свое виждане и за таланта. “Някои казват, че ако имаш 90 % дарба, стигат 1-2 % работа и всичко ще е наред. Други казват обратното – може и 5 % дарба да имаш, като работиш юнашки на 90 % ролята е готова. Аз имам друга теория – 100 % талант и 1000 % труд. Без дарба нищо не се получава. Дядо Господ трябва да те е уцелил по челото и да е казал, че ти ще се занимаваш с изкуство, а ако си упорит и се трудиш, ще направиш нещо запомнящо се”, категоричен е ветеранът на търновския театър.
После потвърждава думите си с поредната интересна история. “С народния артист Стефан Гецов, който играеше в Народния театър, бяхме големи приятели. Бях в София и нощувах у тях. Легнахме си, а към 3 часа след полунощ чувам шум от неговата стая. Ставам да видя какво се е случило, а той посред нощ репетира роля, която вече е играл. Този човек като се появеше на сцената, останалите бледнееха. Въпреки това той през цялата нощ репетира, защото на другия ден ще играе роля, с която е бил на сцената много пъти.”
Като дипломиран филолог Петър Петров е създал първите състави за художествено слово във Велико Търново. Нямало предприятие и учреждение в града, където актьорът да не събирал млади рецитатори. Той самият е правил рецитали за Левски, с Ботеви, Дебелянови, Яворови стихове, които представял не само в Търново, но и в региона. Може би затова нито един търновец няма да сбърка гласа на Петър Петров. “Не мога да се скрия, като звъня по телефона. Опитвал съм се да се пошегувам с някого, но те веднага ме хващат”, споделя артистът. В продължение на години той е рецитирал “Опълченците на Шипка” по време на националните чествания на легендарния връх. Поканили го за първи път след смъртта на Константин Кисимов и от тогава, до преди 5-6 години, търновецът не е пропускал да въодушеви с патетичния си рецитал всички, дошли да почетат паметта на героите на Шипка. Със сълзи на очи признава, че никога няма да забрави последното си излизане пред тази многобройна публика, защото 5-6000 души повтаряли заедно с него славните стихове на Вазов.
Златина ДИМИТРОВА, сн. Даниел ЙОРДАНОВ

loading...
Пътни строежи - Велико Търново