Бях на 5 или 6 години. Живеехме до вилата на Габровски (изгорялата “Бавария”). На около 200-300 метра по права линия от стадиона, който тогава не съществуваше още. Казвам по права линия, защото блоковете под стадиона също ги нямаше. Само пожарната беше там, където е и сега. От стадиона надолу към магистралата имаше само лозя. Накъдето и да погледнеш – само лозя. Чак до складовете на Търговия на едро сега. Там беше дерето, идващо от “Йоновка” – място с невероятна природна красота. С болка се сещам за тоя малък рай. Сега няма и помен от него.

Един ден рано-рано ни събуди бръмченето и тракането на багер. Бях любопитен да видя какво става. По това време появата на багер или валяк беше за нас, децата, извънредно събитие. Понякога вървяхме с валяка километри и хвърляхме камъни под него, за да видим как ги троши като орехи. Но сега за багера. Нетърпеливо изчаках нашите да заминат на работа и на бегом бях горе. Беше започнал строежът на новия стадион! Дотогава мачовете се играеха или на “Марно поле” (това сега е паркът), или в старото военно училище. Помня, че ходехме заедно с майка и татко. Ами така е било тогава – само един багер. Избутваше земята настрани и заравняше. Стоях и гледах възхитен.

Като ме видя, багеристът ме извика, попита как се казвам, а после и искам ли да се кача при него. Втора покана не чаках и така станах вторият работник в изграждането на стадион “Ивайло”. Всяка сутрин на бегом тичах”на работа” и бях много горд, защото другите деца ми завиждаха. А багеристът, щом ме видеше, спираше и ме вземаше при него. Запомних и че много ме беше страх, когато багерът избутваше пръстта напред и вече е на края на насипа. Тогава пред нас не се виждаше нищо и изглеждаше много високо. Голям страх беше – мислех си, че ще се обърнем долу. Но не се издадох че ме е страх. Но (на шега или наистина) оттогава смятам, че съм участвал в изграждането на стадиона.

Както вече казах, бях закърмен с футбола. Ходехме редовно с майка и татко, което си беше нормално тогава. Хората ходеха семейно на мач, особено при хубаво време. Когато стадионът беше готов, аз бях там при всяка възможност. Гледах и тренировки, и мачове, и всякакви работнически и ученически турнири. Магията на „Етър“ ме завладя завинаги след мача, в който за купата на България (тогава на Съветската армия) отстранихме „Локо“ (Сф), мисля с 3:1. След мача публиката влезе на терена и изнесе играчите на ръце. Бях много впечатлен. Бяхме в „Б“ група, а това беше четвъртфинал. После победихме ЦДНА в София с 2:1 и се класирахме на полуфинал. Това тогава бе футболна сензация в България. За съжаление, загубихме полуфинала от „Септември“ (Сф) в Търново и то след съмнително участие на нашия вратар!

И така, още като малък не пропусках мач на “Етър”. По онова време публиката се раздвижваше и оживяваше само при вкарване на гол, а през останалото време главно се сипеха роднински поздрави по адрес на съдиите на мача и противниковите играчи. А ако противникът ни вкара гол, тогава започваше освиркване на нашите играчи и треньора, а не дай Боже да загубим. Чакаха ги и пред стадиона, за да ги освиркват. И разбира се – и съдиите, които винаги бяха виновни.
Тогава всеки сядаше където и да е. Като се видехме с приятели след мача, се питахме кой къде е бил седнал.

Трябва да е било 1964 или 65 година. Започваше новото първенство. “Етър” трябваше да играе някъде като гост. Организирахме се с много приятели да идем в Горна Оряховица на тоя ден и да гледаме “Локомотив” (кръвният враг на “Етър”), който щеше да е домакин срещу “Спартак” (Вн). Помня и резултата 1:1. Разбира се, отидохме пеш през Арбанаси и на връщане пак така. Беше много весело и бяхме в много добро настроение. Като минахме превала… значи като влязохме на наша територия, спонтанно започнахме да викаме „Етър! Етър! Етър!“…
Казвам на наша територия и то съвсем сериозно. Не бе никак безопасно да викаш „Етър, Етър!“ в Горна. Чак до Асенова махала се веселихме така и тогава на мен ми хрумна идеята следващата неделя цялата група да се съберем, да седнем заедно вдясно от главната трибуна и да викаме през цялото време.

Избрах за място за събиране входа на пазара половин час преди мача. Всеки от нас трябваше да каже на колкото се може повече приятели, за да станем повече. И всеки трябваше да носи и нещо за вдигане на шум, плакати и някакви собствено изработени знамена. Тогава „Етър“ все още не беше виолетов. Нямахме определен цвят на екипа. Виолетови станахме като влязохме в „А“ група. Главната идея идва от „Фиорентина“, който бе известен с виолетовия си екип. Решението бе взето и поради това, че друг български отбор няма с виолетов цвят.

Речено-сторено. Получи се и то още от първия път. Събрахме се на входа на пазара. Още там вдигнахме олелия и заедно тръгнахме към стадиона. Беше голяма атракция за онова време. Тогава нямаше още козирката. Нямаше и залите под нея. Нямаше и съблекалните. За съблекалня се използваше една къща, която се намираше от другата страна до източния вход. Играчите излизаха от там и по едни стълбички минаваха през пейките, които бяха 4-5 реда само. Нашата позиция беше идеална. Ние бяхме точно отсреща и първи виждахме когато футболистите се появяха. Тогава скачахме и започваше викането.

Никога няма да забравя минутите преди тоя първи мач. В очакване играчите да се появят пулсът ми беше станал сигурно 200. Първия път цялата публика стана на крака да гледа нас, а и по-късно го правеха, докато свикнат с нас. Както вече казах, това беше необичайно тогава. Понякога на мачовете беше скучно и тихо като на театър.

И така, “агитката” беше родена и от мач на мач растеше и растеше. Никога няма да забравя един мач, който без нас щеше да бъде загубен! Мисля, играхме срещу „Ватев“ (Белослав). Това беше един наричан от всички селски отбор, но много труден за побеждаване. Става дума за „Б“ група. През първото полувреме ни поведоха с 0:2. Публиката освиркваше нашите през цялото време и ги обиждаше как ли не. Особено като излизаха от терена към съблекалнята. Ние обаче изчакахме само появата им от съблекалнята след почивката и започнахме невероятно скандиране: „Етър, Етър!“ и „Победа, победа!“… Дори останалата публика ни се ядоса и ни показваха с пръст челата си… Не се спряхме през цялото време и се създаде невероятна атмосфера и това подейства на играчите.

Заиграха така, както си ги знаем, и бихме с 3:2. Мисля и почти съм сигурен, че 2 гола вкара Тодор Маринов. Викахме и след края на мача на стадиона, а и по главната улица след това.
В понеделник в специално предаване по радио В. Търново капитанът на отбора Христо Деков (Ринго) изказа специални благодарности на агитката. Определи атмосферата която създаваме като нещо уникално.

Години наред се спазваше традицията да се събираме пред входа на пазара и оттам заедно до стадиона и до мястото на “агитката”. За съжаление имам и един лош спомен от агитката. Моят приятел Ганчо Савов (съпруг на нашата известна треньорка по художествена гимнастика Антоанета Ганчева и баща на световно известната състезателка и треньорка Савина Ганчева) носеше винаги едно кречетало. Огромно, тежко, масивно и много шумно. Ловджиите гонят дивеча с него на лов. След един вкаран от нашите гол, скачайки и подскачайки от радост, кречеталото попада в неправилни ръце. В ръцете на Здравко Трифонов, който зад мен, въртейки го, буквално ми строши главата. Бялата ми риза стана червена, а мачът не го гледах до края…

А дали някой си спомня за победата над световноизвестния бразилски “Сао Паоло“?
Бяха на голямо турне из Европа и след 13 мача имаха само една загуба. И дойдоха в Търново на 14 август 1969 г. И ги бихме с 2:0 с гол на Георги Василев (да, става дума за Гочето или Гошо – за мен най-добрият български треньор) – виртуозен гол от воле, първият му гол за „Етър“, и Тодор Маринов – също страхотен гол. А игрово направо ги “размазахме”. Сигурен съм, че бразилците дълги години са сънували тоя мач! А агитката бе също страхотна! Току-що бяхме влезли в „А“ група и току-що бяхме станали виолетови.

Искам да разкажа и за последния гол на Гунди. Мачът бе в Търново: „Етър“ – „Левски“ 1:1. След ъглов удар от южната страна, изпълнен от Сашо Костов, Гунди, намиращ се между големия пенал и дузпата, изстреля с глава истински снаряд над главата на вратаря под напречната греда.
Това беше 150-ият му гол, с който той влезе в така наречения „Клуб 150“. А до тогава в него бяха само Петър Жеков и Никола Котков. И тогава направи нещо, за което никой не си спомня. Дори и участниците етърци в тоя мач не го помнят. Гунди коленичи и целуна терена на стадион „Ивайло“! За голямо съжаление това бе последният му гол.

Професията ми, съдбата и животът ме отправиха по света. Идвах си в България 1-2 пъти в годината. Не бях ходил на мач на „Етър“ от много години. Идвам си най-често през лятото, когато първенството е завършило – та затова. Това е най-главната причина.
Но през 2010 г. най-после успях след толкова време да извадя късмет да съм в Търново и да има мач на „Етър“. Влязох вляво от главната трибуна и накъде погледнах първо? Надясно! …Надясно! …Надясно… И, о Боже …агитката бе там. Настръхнах …и сърцето ми заби както на оня първи мач. Сълзите напираха в очите ми… И заплаках. Без да се срамувам …пък и кой ли забеляза. Гледах и мача, но май повече агитката.

И все ми се струваше, че ще видя някого от нас първите, основателите – там сред тях… Търсех несъзнателно 15-16-годишните си приятели в групата… Търсех Рачо, Дачо, Ганчо, Киро, Чарли, а и себе си…

По едно време се сетих да пресметна годините и …настръхнах отново! След 45 години агитката бе все още там, точно на това място, което аз избрах. И бе все така млада, както и преди 45 години…
И разбрах – агитката ще я има и ще бъде винаги млада, докато има “Етър”!
Само „Етър“!

Тодор ПУШКАРОВ