Снежана Боянова стана принцеса в Хималаите

Публикувано на чт, 12 Окт. 2017
779 четения

Девет души се грижиха за комфорта
на търновката в планината

Хималаите, онова свещено място на красота, адреналин и душевност, привлича отново и отново всеки, който поне веднъж се е потопил в магията на тази величествена планина. Сред тези – омагьосаните, е и великотърновката Снежана Боянова, която за втори път тази година посети величествената планина. В началото на 2017 г. навлязла в Хималаите от страната на Непал и стигнала до базовия лагер на връх Анапурна, а преди броени дни – откъм Индия.
Снежана разказва, че за първи път отишла в Индия преди две години, когато изкарала курс за йога инструктор в най-южния щат на страната – Керала, за него казват, че е сред най-красивите и уредените. Тогава била там съвсем сама. Решила и тръгнала. Този път за Хималаите имала за спътник приятелка, американка, която живее в Сингапур и се занимава там с финанси. Пътуването било през втората половина на септември и продължило 15 дни.
Двете пътешественички, които се познавали основно от комуникацията си в интернет, тръгнали от различни части на света. Събрали се в Делхи и със самолет отишли до град Дехрадун. От там ни взеха с кола и ни откараха в селището Ганготри, което е последната точка на цивилизацията. Това е мястото, откъдето извира основният източник на река Ганг, който се казва Бхагирати, пояснява Снежи и допълва, че трекът, който избрали с нейната приятелка, е в този район. Той е свързан предимно с поклоннически туризъм и там ходят много индийци.
Двете жени тръгнали навътре в планината с цял ескорт. Придружавали ги общо 9 души – гид, който бил индиец, готвач, помощник-готвач и шестима носачи – шерпи, които били непалци. Избрала ги нейната приятелка, която искала да бъде сигурна и спокойна, че в планината всичко ще е наред.
По маршрута нямаше откъде да си вземам нещо за хапване, затова шерпите трябваше да носят храна за 10 дни. Бяха взели печки, които са на керосин. Газ има, но е скъп. Носеха туба с керосин, която тежи 25 кг. Отделно имаше палатка – кухня, палатка, която служеше за трапезария, в която хапвахме ние, двете и гидът ни. Имали още палатка – тоалетна, нашите две палатки и тази на гида. За готвене шерпите носеха цял чувал с ориз, както и две туби със соево олио. Храната беше много разнообразна и вкусна. Приготвяха ориз басмати, дал – червена леща, нещо като зеленчукова яхния, като зеленчуците в нея всеки ден бяха различни. Правеха всяка вечер хлебче чапати и десерт. Направи ми впечатление, че много пържат. Подправките ги слагат с шепи, споделя Снежи. После признава с усмивка, че в Хималаите се отдала на кулинарен туризъм.
Тя е веган и още в началото това условие било поставено много категорично пред готвача, който ги придружавал. Но въобще не ги затруднила, защото те предимно това готвят. Направило ѝ впечатление, че в самолета от Делхи към Дехрадун никой не си поръчал ястието с месо. Там стандартният ресторант е за вегетарианска кухня, а с месо се води невегетариански, тоест това е изключението, а не обратно. Индия е място за човек като мен, защото в България е голямо предизвикателство да се храниш на обществено място. Получавала съм различни изненади, защото на много места си мислят, че салатата не е салата без сирене или кашкавал, а крем- супата не е истинска без сметана, споделя тя.
В Индия и Хималаите Снежана нямала проблем с хигиената, въпреки че там условията за живот не са много добри. Моята приятелка имаше огромни притеснения, защото идваше от стерилен свят. Беше много подготвена – слагаше си на пръста едно устройство, което отчиташе каква е наситеността на кръвта ѝ с кислород. Беше на таблетки против височинна болест. Но аз практикувах йога, а в нея има много практики, които могат да ти наситят кръвта с кислород, пояснява великотърновката, която води практики по йога. Самата Снежана не е пила хапчета от 7 години, освен добавка, с която си набавя витамин B12.
Голямото предизвикателство в митичната планина се оказал нестабилният терен. Заради мусоните, които тази година били много силни, точно на пътя им се е образувало масивно свлачище, нещо като каменопад. Около един километър от трасето, по което трябваше да минем, нямаше пътека. Имаше камъни, които са паднали съвсем скоро. Затова много малко хора стигнаха до извора на Бхагирати, който е от другата страна на този каменопад, разказва великотърновката, която е преподавател по английски език във ВТУ. Тя и нейната приятелка преминали опасния участък, но много други хора сменили маршрута или се върнали.
По думите ѝ адреналинът е много силен, когато си мислиш дали ще е успееш да преминеш през трудния терен, който е над 4000 м височина. Шерпите се движели без никакъв проблем. В много от случаите товарът на гърбовете им надвишавал собственото им тегло, но те се движели ловко от един камък на друг. Непалците познават изключително добре планината, знаят къде и как да стъпят, сякаш е закодирано във вените им. Шерпите бяха много по-опитни от водача ни индиец. Освен че познаваха планината, бяха и с големи сърца, защото постоянно помагаха на моята приятелка американка, разказва нашенката.
Точно след свлачището двете видели извора на реката. Очаквали да идва отгоре, от планината, а водата изтичала от ледника Ганготри, на името на р. Ганг, който бил напълно прозрачен, но затрупан с камъни и морени.
След това стигнали до равнината Тапован, откъдето се видели два от най-трудните върхове на Хималаите – Шивлинг – 6543 м и Меру – 6660 м. Те са сред най-трудните за изкачване, защото скалите са отвесни. Меру определят като върха, който е антиЕверест. Той е най-некомерсиалният, много по-труден и много по-красив. Гледките били невероятни.
Към края на прехода времето се развалило, завалял дъжд, който преминал в сняг, палатките се намокрили. Оказало се, че като излязат от тях, потъват в 10 сантиметра киша. Това им объркало плановете и не могли да отидат до едно високопланинско езеро. Наложило се да преспят при един отшелник, който живеел в каменна къщичка. Десетте дни в планината изминали неусетно, а у Снежи останало удовлетворението, че е успяла да се справи с трудния терен. Все още не е направила плановете за следващото си пътуване, но е категорична, че иска да види колкото се може по-голяма част от света.
Весела КЪНЧЕВА, сн. личен архив

Пътни строежи - Велико Търново