Ивинела Самуилова е родена в Севлиево, но е възпитаник на Великотърновския университет, където е завършила магистратура по богословие. Има редица допълнителни квалификации и обучения, сред които журналистика и психология.
През последните години нейните творби са сред най-търсените на родния пазар. Книгите й са отличени с най-важната от всички награди – с любовта и признанието на читателите. Благодарение на тях романите ѝ “Животът може да е чудо” и “Къде отиваш, пътнико?” спечелиха първо и второ място в националния конкурс “Книгата, която ме вдъхновява”, Романът “Жената, която търсеше любовта” бе удостоен с приза “Носител на всенародната любов” в конкурса “Копнеж по човечни книги”, “Гатанки от небето” зае четвърто място в литературната надпревара “Любима книга на България” за 2015 г.
Самите читатели определят книгите на Ивинела като завладяващи, жизнеутвърждаващи, пробуждащи, преобразяващи… Вероятно защото веруюто на авторката е, че хората нямат нужда от поучения, а от вдъхновение за живота.
– Ивинела, вашата група във фейсбук “Животът може да е чудо” има над 15 000 последователи и е сред най-активните в мрежата. Повече помага или пречи на вас като творец това близко общуване с хората, на които им допадат идеите, застъпени във вашите книги?
– Формирането на тази общност е един от чудните ефекти на първата ми книга “Животът може да е чудо”, След излизането ѝ се шегувах, че книгата е “детектор за сродни души”, понеже покрай нея се запознах с много хора със сходно светоусещане. “Детекторът за сродни души” обаче продължава да функционира и до днес и да събира в групата ми хора, привлечени от изложените идеи. Подобно общуване с читателите ми за мен – и като човек, и като творец – е много важно. Те ми помагат да се ориентирам, служат ми за коректив, а подкрепата им е голям стимул. Старая се, доколкото ми позволява времето, да съучаствам в това наше чудно “фейско” (както го наричаме) общуване. Освен полезно, то е и много забавно.
– На вас колко време ви отне да повярвате, че чудеса продължават да се случват и днес? Какво е да живееш в чудеса?
– Никога не съм губила вярата си от детството, че нормата на живота е чудесното. Това е нагласата, която е насочвала всичките ми търсения през годините и която ме е довела до това, което преживявам днес. Да “живееш в чудеса” означава да живееш нормално – т.е. според истинската норма на живота изобщо, който сам по себе си е чудо по принцип и за съществуването на всеки отделен човек. Фактът, че ни има, е първото и най-важно чудо, което трябва да е отправна точка и перспектива за живота ни. За мен истински ненормално е да се живее така, сякаш животът е тежко заболяване, което трябва да преболедуваме, преди да умрем, ако използвам думите на Алексей – необикновения психолог, прототип на главния герой в книгата ми “Животът може да е чудо”,
– Какво провокира вашето творческо “аз” да започне да анализира необятния вътрешен свят на човека и отношенията му с Бога?
– Винаги съм имала подобно любопитство към вътрешните си преживявания и търсения. Наблюдавала съм се, давала съм си сметка как интерпретирам случващото се, търсила съм отговори. Бог е прозрение, до което съм стигнала, защото съм мислила и съм изследвала сърцето си, така да се каже. Не съм започнала да “анализирам”, след като съм започнала да пиша. Напротив – споделям нещо вече натрупано като осмисляне в мен. А за моя радост то се оказва по някакъв начин полезно на други хора.
– Завършила сте богословие, имате допълнителна квалификация по журналистика и психология. Как стана така, че открихте своето призвание в писането на романи?
– Важното е, че всичко, което съм учила, е било нещо, което ме е приближавало до писането. Моите научни интереси са били в помощ на моите търсения, които пък са отразени в книгите ми. Не съм открила призванието си като нещо различно от това, за което съм се подготвяла като житейска реализация. Обратното – призванието ми ме е водило в избора как да се образовам. В този смисъл не съм го открила – просто съм била достатъчно внимателна, доверчива и упорита да следвам онова, което ме е водило в моите избори, дори и да са изглеждали странни и безперспективни от гледна точка на социумната реализация.
– Защо пишете?
– Наскоро четох “Писма на Рилке до един млад поет”, в които Рилке съветва младия мъж да се откаже от писането, ако то не е нещо, без което не може да си представи живота си. Така го чувствам – не мога да си представя живота си без писането. Това, което правим, трябва да изразява същността ни най-добре, да ни дава усещане за свещенодействие, да вдъхновява нас, за да вдъхновяваме ние с труда си другите. Засега чрез писането успявам да дам най-доброто, на което съм способна, и надявам се – да бъда полезна по най-добър начин с това, което правя.
– В “Гатанки от небето” говорите на достъпен език за Бога, вярата и християнските добродетели. Защо това простичко, според книгата ви, учение, остава някак неразбрано днес?
– Различни са причините. Безбожието е една от тях. За колкото и духовни да се имат хората, болшинството на практика са атеисти – т.е. те практически живеят като атеисти. Нямат реално усещане и разбиране за божествено и свято. Изразът “вярвам, че има нещо” изчерпва богословието им. Идеята Бог да е мярката за всичко, което човек прави в ежедневието си, е напълно чужда на повечето хора днес. За тях мярката е собственото им его и неговите прищевки, които, “ако има Бог”, Той трябва да задоволи. Друга причина е, че християнството не е атрактивно – и не само защото хората са богословски неграмотни и не разбират какво се случва в тази общност, наречена “Църква”. Не е атрактивно най-вече защото е безцеремонно и нетолерантно към всичките ни опити да шикалкавим. Има други, по-удобни духовни идеологии, които много по-добре пасват на мярката на егото ни и се синхронизират с неговите капризи. Християнството провокира самоизобличаване, а човек днес предпочита оправдания за много от нещата, които прави. Подобно самозалъгване няма никаква полза.
– Кое е най-интересното, свързано с българската традиционна култура, което научихте, докато събирахте информация за книгата “Бабо, разкажи ми спомен”?
– “Всеки обред на старите българи въздига от дребното към великото, от пошлото към святото, от временното към вечното, от прозаичното към дълбоките тайни на съществуването” – това е цитат от книгата, в който съм изразила това, което най-силно ме впечатли. Всичко, което са правили предците ни – от ежедневните ритуали на битието, до празничните обреди, шевиците, хорото, облеклото – всичко е било подчинено на идеята човекът да се приближи до Бога, за да може Бог да слезе при човека и да освети живота му. Светът на старите българи е бил оградено чрез ритуалите свещено пространство за живот. Смисълът на традицията е много по-дълбок от въпроса “какво се яде на този празник”. Изненадата е за наша сметка – защо сме изгубили този смисъл? Защо сме позволили празничното отношение към живота да бъде заменено от сиво и безрадостно ежедневие, което се опитваме да коригираме с американска позитивна психология? В нашата традиция е заключено всичко, което ни е нужно, за да бъдем щастливи и да живеем добре. Ако възстановим връзката си с Бога и земята, ще отприщим огромния творчески потенциал за живот, който предците ни са притежавали.
– Богословите обикновено заклеймяват фолклорните традиции, а вие търсите в тях връзка с християнството.
– С появата си християнството стъпва върху вече развитата идея за Бога, която хората в древността са имали. Не говоря за религиозните практики, а за разбирането за божествено и свещено, за стремежа към святост у хората. Ако Христос беше дошъл днес, нямаше да има върху какво да стъпи, защото липсва не само такъв стремеж към святост, а и отношение към божественото изобщо. Част от практиките на стария свят са получили ново съдържание и форма в християнските ритуали. Всъщност, много от традиционната култура е съхранена именно чрез християнството. Затова често е и трудно да отделим християнските празници от народната обредност, а и Църквата не се опитва да го прави. Нашата народна култура е християнска от 14 века насам.
– Съвременният българин все повече се отдалечава от Бога. В същото време се наблюдава завръщане към традициите и фолклорното богатство. Какво е вашето обяснение?
– Нуждата да се върнем към това, което ни дава идентичност като хора и като българи, е нормална реакция на глобалния и мултикултурен свят, който се опитва да ни обезличи. Завръщайки се към традиционната култура, българинът ще трябва и да осмисли това завръщане, а в това осмисляне е скрита връзката с Бога. Завръщането към българското е и завръщане към вярата, защото българското на старите българи е свещено.
Златина ДИМИТРОВА
сн. личен архив
