Меги тъче изгреви, докато слуша хора на ангелите

Публикувано на чт, 14 Дек. 2017
1737 четения

Слънцето изгрява върху чергите на Меги, която съчетава багрите на утрото.

Миглена Чаталова твори своите тъкани вълшебства в ателие на Самоводската чаршия във Велико Търново. Когато влизам при нея, за да започнем интервюто, главата ми се пръска от болка и така е вече втори ден. Заговаряме се, записвам я, разглеждам красотите ѝ и преди да си тръгна, установявам, че болката се е изпарила. Не се учудвай, смее се чаровната тъкачка, тук всичко е заредено с толкова позитивна енергия!…
Не само положителна, но и силно емоционална е връзката на Миглена с нейните пъстри черги, ефирни шалове и изящни рисувани предмети.
Първото нещо, за което я питам, е станът ѝ – оръдие на труда, верен другар, нещо много повече от дървена вещ. Станът е на 130 години и е музеен експонат. Жив е, защото работя на него, иначе отдавна да е изгорен някъде, казва Миглена. После ми разкрива тайните за изработка на това древно пособие. Малко хора знаят, че стан може да се прави само от дъб или бук, здраво, тежко дърво, което трябва да се сече точно в определен период от годината заради силата на соковете в него.
Постепенно разговорът ни води към началото. Всичко започнало през 90-те години на миналия век, смутни, преломни времена на надежди и трудна икономическа обстановка. Тогава на Чаршията започва работа майката на Меги, която напуснала добре платена престижна позиция, за да се бухне с главата надолу в сферата на частното предприемачество. От една страна, бил шокът да се нарече тъкачка – по онова време, тежко обременено от соца, професии като тъкачка, доячка, плетачка, звучат селски и непрестижно. От друга страна, страхът да се издържа от работата на двете си ръце, да плаща наем… Въпреки всичко започва да твори в истинския смисъл на думата. Измисля моделите си сама, преплита багри, експериментира. Работата се увеличава и вика на помощ своята дъщеря. 19-годишна, с отворен кръгозор и море до колене, момичето се втурва в творческата атмосфера.
Искаше ми се да не си повтаряме стиловете и успяхме. Бяхме страхотен тандем с мама, казва Миглена
Двете жени въвеждат новости – започват не само да тъкат, но и да рисуват тениски, стъкло. Когато майката на Меги си отива преди четири години, Миглена се опитва да превъзмогне болката и поема изцяло ателието. Признава, че с времето е развила невероятна интуиция да разпознава хората, които прекрачват прага ѝ. Не само че усеща кой ще си купи нещо или не, но отгатва и каква енергия носи отделната личност. Колкото и налудничаво да звучи, но се случвало Меги да разубеждава хората, да не си купуват нейните творби. Не мога да понеса, че някой ще отнесе от тук черга или шал без да ги харесва, а просто така, защото трябва да купи нещо, простичко обяснява тъкачката. Най-много се радва, когато и чуждите туристи, и българите оценяват ръчната изработка.
Миглена Чаталова е дълбоко духовен човек. Мирогледът ѝ се свежда до една проста истина – във всеки от нас има светла и тъмна страна, от нас зависи коя ще подхранваме, на коя ще даваме сила да расте. Злото е необходимо, за да можем да видим доброто. Тъмнината, за да усетим благодатната светлина.
И като става дума за светлината, разговорът ни се завърта около прочутите черги на Миглена с изгреви и залези. Оказва се, че това не е случайно. От години тъкачката става всяка сутрин, понякога с голямо усилие на волята, за да гледа изгрева.
Преди да се покаже слънцето, въздухът започва да трепти, става хладно, дори и през лятото, всичко замлъква, притаява дъх. С първия лъч природата изригва със звуци и багри. Вярваш ли ми, тогава чувам хора на ангелите, казва жената.
Поезия, прежда, стан… Какво общо имат тези понятия? Отговорът се крие някъде в тъкачното ателие на Миглена. Казва, че обожава литературата, майка ѝ пишела поезия и проза, а леля ѝ е филолог. Нищо чудно тогава описанието на една нейна черга да звучи така: “Лек морски бриз. Ситен пясък. Бяла веранда на брега. Мирис на водорасли, преплетен с аромата на прясно изцеден портокалов сок. Писък на гларус. Идилия…” И всичко това илюстрирано от едни замайващи синьо-зелени цветове, които те отнасят далеко, далеко от мрачния, сив декемврийски ден.
Шаловете са новата стара страст на тъкачката. Ефирни и нежни, те галят кожата и носят усещане за женственост, за сладка отмала, за любов. Отскоро и мъжкото съсловие може да се радва на този приказен аксесоар, излязъл под сръчните ръце на Миглена. Българският мъж е консервативен – как така ще сложи жълт или лилав шал? А италианците, ах, италианците със своята непринудена елегантност отдават такава почит на шаловете, разказва Меги. Вероятно обаче балканското мачовско съзнание се е “пропукало” напоследък, защото все повече представители на силния пол търсят шаловете на търновската тъкачка. Тя прецизно твори фината материя, защото това е аксесоар, който е близо до гърлената чакра и сърцето, затова е изключително важна енергията, която носи, казва тя.
Миглена Чаталова не знае в колко страни, на колко континента има нейни творби. Никога не се е прехласвала по чужбина, защото е заклет родолюбец. Ние имаме благословена земя, история, герои, казва Меги. Просто по-често трябва да се обръщаме към миналото си, към корените си. Там е разковничето, за да имаме повече самочувствие като нация, да сме по-добри, да се усмихваме по-често, казва тя.
И да можем да чуваме хора на ангелите, мисля си, докато си тръгвам от ателието на талантливата тъкачка с ум на мъдрец и душа на поет.
Мила МИЛЧЕВА
сн. Бранимир БОНЕВ

loading...
Пътни строежи - Велико Търново