Михаил Йосифов (тромпет) е един от най-успешните български джаз музиканти. Завършва класа по тромпет на Русин Атев в Националното музикално училище “Любомир Пипков”, а по-късно и Националната музикална академия “Панчо Владигеров”. Освен джаз музикант, който вече 23 г. не се разделя с тромпета си, Мишо е композитор и аранжор, участва в създаването на много поп и рок проекти, пише музика за филми и театрални постановки. Сред тях е музиката за последния спектакъл на Камен Донев “Характери”. Свирил е с Майк Стърн, Дейв Уекъл, Mezzoforte, Dephazz, Петер Херболцхаймер…
В края на 2009 г. Мишо Йосифов създаде модерна джаз формация “Михаил Йосифов секстет”. В групата той прави музика в компанията на още петима брилянтни музиканти, които оформят днешния образ на джаза в България – Атанас Хаджиев (тенор сакс), Велислав Стоянов (тромбон), Васил Спасов (пиано), Димитър Шанов (бас) и Димитър Димитров (ударни инструменти). Това, което прави секстетът на Мишо на сцената, е много повече от концерт – спектакъл, поднесен интелигентно и с чувство за хумор, който недвусмислено доказва, че джазът не само е интересен, но може и да бъде достъпен начин за забавление. В това се убедиха стотиците великотърновци, които слушаха изпълненията на джазмените по време на Дикси джаз феста.
- Мишо, защо в България продължава да се гледа на джаза като на елитарно изкуство?
- Има известна доза елитарност, защото джазът е един вид фолклор, който се е развил много и това го прави леко елитарен. Но има и много видове джаз, като някои форми са елитарни, други не чак толкова. Всичко зависи най-вече от музиканта, който го свири.
- А в криза ли е джазът?
- Според мен като цяло живата музика е в криза, защото механичната много често я замества. В днешно време професията музикант генерално девалвира. Вече има много заместители – ментета на музиката. По-лесно е да си купиш диск, да си наемеш диджей, а живият музикант се явява скъп лукс. Това от друга страна ни прави по-луксозни.
- А ти защо избра джаза?
- При мен се получи като любов от пръв поглед. Нямам рационално обяснение. Чух тази музика и веднага ми стана ясно, че много ми харесва.
- Ако сега беше начинаещ музикант и трябваше да избереш, към кой стил щеше да се насочиш?
- Предполагам, че този стил отново щеше да ме спечели. Като ученик бях много праволинеен спрямо джаза. Само той ми харесваше. Сега имам доста по-отворен мироглед. Много типове музика ми харесват. Какво е казал Луис Армстронг: “Има хубава и лоша музика. Ние свирим от хубавата”. Иначе това са само едни наименования – джаз, класика, народна музика, етно музика. Това са някакви клишета, сложени върху музиката, за да има класифициране. Иначе музиката трябва да въздейства и ако успява, значи е хубава.
- А каква е българската джаз аудитория?
- Ако музиката е хубава, публиката реагира добре, а ако не е добра – не реагира. Музиката е изкуство, което въздейства много на емоционално ниво. Не толкова на рационално – да си обясниш кое ти харесва и кое не. Това е моментно състояние, което ако артистът успее да ти предаде, се радваш и ти е хубаво. Ако няма емоционално послание и енергия от артиста, не ти е хубаво.
- А възможно ли е обратното – публиката да предаде енергия на музиканта?
- Музикантът трябва да е подготвил нещо, което иска да каже, но обменът на енергия между публика и изпълнител трябва да съществува, иначе не се получава добър концерт, добро изпълнение, дори музикантът да е много добре подготвен. Това е като разговор – ако има насреща някой да ти отговаря, става общуване.
- Ти свириш наживо по участия, записваш музика в студио, композираш. Къде се чувстваш най-добре?
- Всяко от тези неща ми носи различен тип удоволствие. Изисква различен труд и себеотдаване, но най-важното е, че резултатът винаги ти носи удовлетворение. На сцената работата всеки път е различна. Това е хубавото на живата музика, че дори и един текст да свириш, всеки път поради най-различни обстоятелства се получава нещо различно и това те кара да си мобилен, да търсиш предизвикателства.
- А как се стига до импровизация на сцената?
- Импровизацията също е вид език, който ние използваме, за да общуваме с публиката. Импровизацията е част от джаза, едно от най-силните изразни средства на тази музика. Това е нашият език. Както класиката има език, който композиторът изписва, а музикантът трябва да прочете, така е и тук.
- А какво не може да се изрази с импровизация?
- Всичко може да се изрази, всяка емоция. Тук вече идва уникалното нещо на джаза, че във всеки момент, когато имаш да казваш нещо, можеш да го направиш, независимо от това, че парчето е в някакво настроение. Ти по време на импровизацията можеш да го поведеш в друга посока и нещата да станат съвсем различни.
- А защо избра тромпета?
- Това е най-красивият джаз инструмент. Чайковски е казал за тромпета, че това е слънчевият лъч в оркестъра. Той изразява блясък, радост от живота. Не съм чувал нещо велико без тромпет. Нещо, ако ми е харесало като музика, винаги е било с тромпет. Е, шегувам се, разбира се, но тромпетът е моят любим инструмент. А и аз съм потомствен тромпетист. Дядо ми беше тромпетист, чичо ми също свиреше на няколко вида духови инструменти и от много малък съм свикнал с този звук. Чувствам го като роден.
- Защо реши да направиш своя група?
- При мен това се случи след дълги години свирене с различни формации. Бил съм колидер в няколко групи. Дори нямаше някой, който да е бенд лидер. Но с годините разбрах, че ако искам нещо конкретно да изразя, трябва да седна, да го напиша, да събера музиканти и да го изсвирим, а не да чакам някой да събере група, за да може един да свърши едно, а друг – друго. Така реших, че сам мога да направя всичко това и събрах хората. Да направя моя банда беше логично продължение на това, което правех.
- А как избра хората за секстета?
- Избрах най-добрите в България. Добрите музиканти у нас не са чак толкова много, но за населението на нашата страна са доста. А и това не е първият проект, в който работим заедно. Особено с тромбониста Вили сме от 15 г. рамо до рамо в хиляди различни проекти, и то не само джаз, а поп, рок. С барабаниста сме дори роднини – аз съм му кум, така че имаме и духовна връзка. С него се познаваме много отдавна. Когато започнах да свиря на тромпет, бях в 5 клас и тогава се запознах с него, защото заедно свирихме в един ученически духов оркестър. С всеки един от тях сме работили дълги години заедно, знам ги какво могат, затова изборът ми беше лесен. Сега като пиша, ми е лесно, защото знам кой как ще го изсвири.
- Често те викат за афтърпартита със световни джаз музиканти, гостуващи у нас. Що за хора са?
- Повечето от тях са жестоко отдадени на работата. Приели са я като мисия в живота си и единствено това ги интересува. Наскоро джазирахме с две групи от Ню Йорк. Чарлз Мак, Ли’Нард, Адам Снайдър и Марк Бауерс са истински клубни кучета, могат да свирят по 24 часа. Изкъртиха се и Soul in da hole. Не видях нито един да си вземе уиски, къркаха само вода. Така бе и барабанистът Пуджи Бел, с когото празнувахме рождения ден на “Дърти пърчийз”. Понятно ми е, че не пият. Самата музика е голям наркотик. Когато се получи хубава свирка, човек изпада в еуфория.
- А ти пиеш ли по време на джемсешън?
- Не ти помага, докато си на сцената. Е, има и такива, които пият много като вокала Уейн Шортър. В едно интервю го питат как свири толкова добре като е пиян. “Репетирам пиян и така ми се получава”, отговорил той.
- Защо се хвана и да преподаваш в Музикалната академия?
- Отдавна го желаех, защото мисля, че мога да кажа нещо на тези млади хора. Мъча се да им кажа, че тромпетът е една много ревнива свирка и не трябва да изпускат нито един ден. Иначе ще им счупя главата.
- Какво поколение музиканти расте в България?
- В музикалното училище в момента има няколко момчета, които са много талантливи и имат голямо бъдеще. Интересуват се от тази музика, слушат я, свирят я вече. В моето тийнейджърство нямаше кой знае колко информация. Точно си беше отишъл комунизмът, който заклеймяваше джаза. Това бяха първите години, когато нищо вече не беше забранено, но пък нямаше информация, достатъчно записи и литература, която да прочетеш. Докато сега всичко това благодарение на интернет го има. Така че тези деца, които сега се развиват, имат уникалния шанс да видят всичко, което им е интересно. Тези момчета до няколко години ще имат сериозен напредък. Може би трябва да започнем да им показваме грешни неща, за да не ни задминат. Шегувам се, разбира се. Желая им всичко най-хубаво, защото имат шанса да научат джазовия език много лесно, а след това и да изградят себе си.
- А може ли да се възпита вкус към музиката?
- Малките деца възприемат най-лесно, затова на тази възраст най-лесно се формира вкус. Аз като малък много не харесвах класическа музика. Баща ми слушаше вкъщи, учили сме я в музикалното училище и в консерваторията, но някак си не можа да ме грабне. Сега в последно време пък ми е много интересна класическата музика. С времето явно в мен се е оформил някакъв вкус. Като бях малък, почти не съм се влияел от някой, който е много по-голям от мен или до мен. Напротив бях срещу течението – казвах си, че след като трябва да учим класика, ние ще свирим джаз. Като всички младежи, които се опитват да се самонамерят в света, това ни караше да се чувстваме много по-интересни.
- Удовлетворен ли си от това, което правиш?
- Понякога да, понякога – не. Всеки ден е различно. Един път нищо не ти харесва, на следващия свириш така, че се получава химия между теб и публиката. Тогава магията работи и ти е гот. Музиката е магия. Трябва да я улавяш всеки ден.
- Каква е тайната на магията?
- Няма формула. Определя се на момента. За това е интересно да се свири наживо. Всеки път те учи на нещо. Трябва инстинкт и емоция. Добре е да се доверяваш повече на първичните усещания. Мисълта те изкарва от ситуацията и губиш нишката. Това е паралелно състояние между сега и всичко, което знаеш. Трябва много неща да научиш, за да можеш да ги забравяш, когато се наложи. С “Уикеда” сме били по фестивали като “Пепси Зигет” (сега “Зигет”) в Будапеща с 40 сцени. Засвирихме и изведнъж около нас се събраха около 1500 души като копърки в консерва. Беше страхотно.
Златина ДИМИТРОВА
сн. Христо ПАВЛОВ
1.54221
2.44235
1.62837