Доц. Мариян Стоядинов, богослов: “Тръгнах си от “Ку-ку”, когато дойде Слави Трифонов”

Публикувано: пт, 5 Февр. 2016 | Прегледи: 15098
Намали шрифта Увеличи шрифта
Като част от младия и ентусиазиран екип на студентсктото предаване
виж галерията
виж галерията

Доц. д-р Мариян Стоядинов е роден 1964 г. в Бяла Слатина. Завършва Духовната академия (бившия Богословски факултет на СУ “Св. Климент Охридски”) в София през 1991 г. Защитава докторат във възстановения Богословски факултет на Софийския университет през 2000 г.
От 1995 г. е преподавател по Догматическо богословие в Православния богословски факултет на ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”. В продължение на 12 години (1994-2006) е президент на Балканския православен младежки съюз.
Като студент, той участва в култовата студентска програма “Ку-Ку”.

– Доц. Стоядинов, как попаднахте в “Ку-ку”?
– Абсолютно случайно. В далечната 1990 г. като че ли всичко се случваше спонтанно, без да е планирано. С Нидал Алгафари се познавахме от времето, когато като студенти бяхме на съседни щандове в един софийски панаир на книгата, той на палестинското издателство, а аз на синодалното. След време го срещам на улицата и ми казва нещо от сорта: “Знаеш ли, правим едно студентско предаване. Искаш ли да кажеш нещо за християнството?” Приех, без да му мисля. Нямах абсолютно никакво време за гледане на телевизия, да не говорим, че нямах и телевизор, но възможността да се говори пред “широката публика” за това, което чувахме само в аудитория или църква, си струваше. Спомням си, че първата ми тема беше за Христос като път, истина и живот и всичко това като антитеза на оная известна фраза на Доган за пътя към Европа, който минавал през Босфора. Така и не разбрах кога са го излъчили, докато един ден се срещнах с останалите от екипа и Снежка (Снежка Симеонова, първия главен редактор) беше категорична – това трябва да продължи. Тогава се роди и името на рубриката, която водех – “Вярата”. Така започна. Екипите се събираха, обсъждаха, редколегиите продължаваха с часове. В някои издания се включвах, други пропусках. Имах тази уникална възможност сам да преценявам дали да участвам, или не. “Вярата” беше толкова специфична рубрика, че изискваше специфичен контекст. И не се налагаше никой да бъде убеждават в това. Сега като се замисля, беше наистина неповторимо – представете си събрани на едно място студенти от всички възможни университети, абсолютни непрофесионалисти в правенето на телевизия, които се учеха на всичко в движение и на които някой бе дал ефирно време в рамките на час на седмица (или две) по единствената национална телевизия.
– Какви теми се обсъждаха?
– Всичко. Темите бяха навсякъде около нас. Но най-интересното беше, че непрофесионалното политическо говорене си пасна идеално с непрофесионалното му студентско отразяване.
– Вече сте зад катедрата. Какви са днес студентите?
– Ще ми се да имат същата и дори още повече смелост, когато срещат фалша и откровената лъжа лице в лице. Обратното е хранителна среда на всеки цинизъм и на всяко отчаяние. Струва ми се, че днес всички – не само студентите, но и останалите – сме много по-пресметливи и съответно по-малко смели и по-малко свободни – не толкова външно, колкото вътрешно.
– Имаше ли цензура?
– Не, абсурд. Ако имаше “Козлодуйското предаване”, никога не би се случило. Няколко месеца по-рано аз вече бях “извън борда”. И то заради моята си собствена “цензура” или да я наречем граница, която не можех да премина. Първата поява на Слави Трифонов (нищо лично, така или иначе не го познавам човека) в предаването беше моята последна. Нямаше начин повече да има “Вярата” в един формат, в който Слави и Август (Попов) играят някакъв скеч, облечени като светите Кирил и Методий. Това беше моята “цензура”. Но тя ограничи само мен. Останалите продължиха.
– Вярно ли е, че сте имал много почитателки?
– А-а, не е вярно (смее се). Но е факт, че хората пишеха до “Вярата”. И когато на редколегия аз примерно имам 10-20 писма, а за другите нищо, това правеше впечатление. Оказа се, че една кратка рубрика в едно непрофесионално студентско предаване успяваше да накара някого да се замисли за наистина важните неща. Нямаше по-осезаем атестат за ценността на това, което учех тогава (и което преподавам днес) и което в моя свят – между аудиторията и храма – се чувстваше у дома си. Оказа се, че излизайки от този “дом”, само за пет минути ефирно време на месец вярата и всичко, което като студенти по богословие учехме и споделяхме, можеше да провокира такъв отклик в толкова много хора.
– Кои бяха хората в “Ку-Ку” по ваше време?
– Десетки знайни и незнайни. Най-често се засичахме с Любен Дилов (син), Радо (Чолаков), Маринела (Липчева-Вайс), Жоро (Крумов), Петър (Курумбашев), Нели (Андреева), Мадлен и Нидал (Алгафари). С някой се чуваме по един или друг повод, с други – не. Добре че са кръглите годишнини, че отново да се погледнем през кривите огледала на изминалите години.
– Време ли е тази годишнина за равносметка?
– Равносметка трябва да си правим всеки ден. Всъщност двадесет и пет години е условно времето на едно поколение. Младите хора, децата ни, на които днес предстоят важните избори в живота, по онова време, в което започвахме “прехода”, все още не бяха родени. И от нашата равносметка, в която поравно присъства опитът от две епохи, би трябвало да има смисъл – и за нас, и за тях.
– Какво се случи с мечтите ни от онова време?
– О-о мечтите… Някои ги осребриха. Така и не разбрахме как и кога. Но това не е за завиждане, напротив. Няма по-окаяно състояние от “осребреното” узурпиране на мечтите на цяло поколение, струва ми се. В подобен свят Христос би бил също толкова бездомен, колкото е бил и преди 2000 години. Но има нещо, което никой до сега не ни е отнел – свободата да говорим, да пишем за това, което мислим и в което вярваме. Времето на разпад е най-доброто време за изпитване на истинските качества, които да ни градят като общество. Няма по-добро време за преоткриването на това, което наричаме общност, задруга, взаимност. Все неща противопоказни на егоизма, който толкова често носим като дреха, като своеобразна броня на душата, та белким оцелеем като индивиди – я тук, я в имиграция. А всъщност именно егоизмът ни пречи като общество да свършим нещо заедно. Примерно – да построим църква за четиридесет дена, като нашите предци през онези, 500-те години.
– Това може ли да се промени?
– Преходните състояния, като настоящото, не могат да траят вечно. Въпреки че народът ни за последните 150 години все прехожда от една България в друга – и всеки път започваме от нулата – или по-скоро от руините на предходната. Няма как да се случат цивилизационни натрупвания в рамките само на две-три поколения и после всичко от начало. Времето е фактор. Не можем да избягаме от него, не можем и да си купим дори час или минута, камо ли няколко века устойчиво развитие, така че промяната да пусне корени, да израсте, да даде плод, от който да вкусим и се наситим. Но всяка следваща минута, всеки следващ час, всяка година прибавят и опит, и вкус. Изглежда като самоцел, но всъщност не зависи от нас. От нас се иска просто да си гледаме работата. Господ, в края на краищата, ни е дал преброено време.
– Вашето поколение имаше ли усещането за отговорност и съдбовност?
– Тогава, през 90-а, бяхме много “малки”. Днес е времето на истинската ни отговорност и съдбовност. Ако пропуснем това “днес” – или си “вдигнем шапките” и оцелеем някъде по белия свят като социални хамелеони, чиито деца в най-добрия случай ще говорят български с акцент – след 25 години вече ще е късно за всеки разговор в първо лице, множествено число.
Весела КЪНЧЕВА
сн. личен архив

Повече в Общество
Затвори