Директорът на СОУ “Емилиян Станев” Кина Котларска: “Добрият учител може да пребори всички недостатъци на образователната система”

Вече втора година Кина Котларска ръководи СОУ “Емилиян Станев” във Велико Търново, което е най-голямото училище в региона. Тя има 26 г. трудов стаж в областта на образованието. Десет от тях е работила като учител по история и френски език, а иначе е заемала какви ли не постове в системата, включително и експерт по история в РИО. Защитила е Първа ПКС и е удостоена с наградата за най-добра иновативна разработка за ПКС. Г-жа Котларска е носител на още куп национални отличия. Сред тях са награда за най-добър тест по история за матурата в конкурс на образователното министерство, призове от Института за изследване на близкото минало и от конкурс по гражданско образование. През м.г. директорката на “Емилиян Станев” получи и наградата “Учител на годината” от инспектората. Автор е на редица учебници и учебни помагала.
Кина Котларска е завършила история във Великотърновския университет, а е специализирала “Етнология”. Защитила е и магистратура по история и цивилизации от Ренесанса до наши дни в Университета Пол Валери в Монпелие, Франция.  
– Г-жо Котларска, с какви новости най-голямото училище в областта ще посрещне новата учебна година?
– СОУ “Емилиян Станев” ще започне новата учебна година със 104 деца повече. За първи път от доста години училището приема седем паралелки в 1 клас. Това много ни радва, но от друга страна – задължава. Това говори за огромното доверие, което са ни оказали родителите, а ние не може да си позволим да не го оправдаем. За това ни чака много работа.
През лятото се постарахме да обновим материалната база. Направили сме нова класна стая за децата, които ще прекарват по цял ден в училище. Това беше неизползваемо помещение от години, но ние кандидатствахме с проект пред МОН. Горди сме, че той беше класиран на 7-о място сред 92 одобрени проекта. От министерството ни отпуснаха почти 10 000 лв., които са само за оборудване, а за ремонта на помещението се справихме със средства от училищния бюджет. С този кабинет занималните за най-малките стават общо три. С тях се надяваме да подобрим работата в полуинтернатните групи, защото следобед в училище остават почти всички първокласници и значителна част от децата във 2 и 3 клас. Това са над 400 дечица, изморени от занятията до обяд. Нашите усилия са да им подсигурим подходящо място за отдих и работа по интереси. Направили сме и едно малко салонче по физкултура, което ще се ползва само от малките ученици. В другите два салона занятия ще провеждат по-големите. Със средства от бюджета сме обновили и санитарните възли на 4-ия етаж. Разчитаме само на собствени средства, защото сме били достатъчно икономични през годината, но пък сме търсили възможности за финансиране и по други програми.
– Факт е, че през последните години броят на учениците повсеместно намалява, а в СОУ “Емилиян Станев” се увеличават? Как успявате да постигнете това?
– С много работа. На мен лично това ми коства изключително големи усилия всеки работен ден в продължение на година. Екипът около мен също беше много организиран и мотивиран. Много често се смята, че добрата материална база привлича най-вече родителите. Разбира се, че едно порутено училище няма да бъде желано от децата, но ние се стараем да им предложим и много добри учители, защото те идват при нас най-вече, за да бъдат научени.
– Кои са неотложните проблеми, с които ще трябва да се справи българското училище през настоящата учебна година?
– На дневен ред е въвеждането на целодневната организация на обучение в 4 клас. Нашето училище няма проблем в това отношение, защото разполага с огромна база. Но пък ще имат проблеми много градски училища, които не разполагат с достатъчно място, а те трябва да подсигурят класни стаи и занимални за всички деца, които ще прекарват по цял ден в училище. Нито един училищен директор не може сам да се справи с този проблем. Това трябва да бъде предмет на целенасочени усилия на МОН и на общинските ръководства. Не мога да не спомена и проблемите със Закона за училищното образование. За неговото обновяване се говори от години. Предишният министър не успя да го прокара в пленарна зала, а новият има амбицията да го направи сравнително скоро. Очакваме, както проф. Клисарова обеща, в средата на октомври да видим готовия текст, по който да изразим своите мнение, за да може следващата учебна година да ни завари с нов закон. Реформите наистина са наложителни.
За мен обаче най-неотложна за българското училище е една реформа, която не зависи от министерството. По-скоро става дума за промяна в подходите и отношението към преподавателската работа. Усилията трябва да бъдат концентрирани към учителя, като основен фактор за промяна в образованието. Той е способен за извърши тази промяна дори ако учебникът или учебната програма са лоши. Ако учителят е добър, той може да се справи с всички недостатъци на системата.
– Как може да се случи тази промяна сред учителите?
– Като начало учителите трябва да си повярват. Те прекалено много бяха подценявани и поставяни в ъгъла със заплашително размахан пръст за назидание. Учителите трябва да си повярват и трябва да са сигурни в себе си, че могат, а това наистина е така. Това са хората, които прекарват по цел ден в училище с децата и могат да вземат правилно решение във всяка ситуация.
– Голям е процентът на педагозите в предпенсионна възраст у нас, а младите хора не искат да стават учители. Как може да бъде решен този сериозен проблем на българското образование?
– 2/3 от учителите във ВТ област са на възраст над 40 г., а останалата 1/3 – между 50 и 60 г. Така че в следващите 3 г. наистина ще се стигне до дефицит на кадри. За мен сериозният проблем не е, че младите хора не искат да стават учители. Напротив искат. Проблем е какво се случва на входа и на изхода на висшите училища. Кои са хората, които излизат с педагогическа правоспособност в момента? Факт е, че кандидат-студентите с най-нисък бал се записват в педагогическите специалности. Какви кадри очакваме да излязат след 5 г.? Естествено, че посредствени. Ние не искаме да поверим бъдещето на нацията в ръцете на посредствени учители. Проблемът е, че сред младите колеги са много малко тези, които бихме наели на драго сърце в училище и с които ще сме спокойни, когато влязат в час. Затова трябва да намерим хората, които носят в сърцето си тази професия. Но ако попаднеш в ръцете на добри педагози, също можеш да станеш добър учител. Най-важно е да имаш минимума интелектуален капацитет. Най-малкото е недопустимо един учител да пише на дъската с грешки.
– Как се стигна до този драстичен срив в престижа на българския учител в обществото?
– За 20 г. ние станахме свидетели на тотална промяна в скалата на ценностите на българина. Ако преди хората даваха мило и драго за образованието на децата си и пред средностатистическия българин стоеше идеята, че който се учи, той ще сполучи, днес тя изглежда обратно, защото не всеки, който е учил, е сполучил. Това е първото разочарование и ние допуснахме да се стигне до него през тези 20 г. Допуснахме едно изключително принизяване на образованието като цяло. Нашето общество стана много материално и образованието като ценност вече е много назад в приоритетите на българина. Няма как това да не рефлектира върху училището, защото то не е затворена система.
– Заговори се за оптимизиране на системата на делегираните бюджети. Притеснява ли ви сега действащата система на финансиране?
– Аз също съм на мнение, че делегираните бюджети се нуждаят от усъвършенстване. Те са добри, защото дават възможност на всяко училище да създаде своя собствена физиономия, да има свои собствени приоритети. Това направи системата по-дисциплинирана, а и самите училища по-организирани. От друга страна обаче, тази система не е добра за малките училища. Едно училище с под 200 деца по сега съществуващата схема трудно би могло да се издържа. Затова се стига до преразпределение на средствата на местно ниво, като всяка община трябва да решава как да се справи с проблема. Нещата могат да бъдат по-коректни спрямо системата, ако се помисли за някаква добавка, която да получават на дете малките училища.
– Някои директори възприемат ученика като 1300 лв, колкото държавата дава за него. Така често пъти децата и родителите правят каквото си искат в училище. Как може да се промени това?
– Да, наистина детето се превърна в един чек от 1300 лв. За да запазят тези средства, колегите често пъти са принудени да правят големи компромиси. Това е особено видимо в по-малките училища. Затова съм на мнение, че системата трябва да се оптимизира, като им се помогне с допълнителна сума. Не че големите нямат нужда, защото сумите, които ние получаваме, въобще не са съобразени с инфлацията и растежа на цените. Да, тази година получихме увеличение, но то беше повишаване на учителските заплати. Това също беше нормално, защото възнагражденията в системата не са коригирани от години.
До този проблем се стигна и по друга причина. По моему погрешно беше разбрана системата на децентрализация в образованието. Това не означава даване на повече власт на общините, а отърване на централната власт към ангажимента “общински училища”. Реална децентрализация може да се случи, когато един по-голям процент от националния бюджет бъде заделен за образование. Тогава нещата ще си дойдат на мястото и ще има възможност да се стимулират финансово малките училища, но и да се предвидят нуждите на големите.
– Но на практика се получава, че децата и родителите имат повече права отколкото учителите?
– Децата са толкова малко, че ние трябва да правим всичко възможно, за да ги подкрепяме. От друга страна, съвременното семейство има все по-малко време да се занимава с децата си и затова разчита до голяма степен на училището. Учителите не са в състояние да откликнат чак на такъв натиск. Затова, когато родителите поставят прекалено големи изисквания пред учителя, трябва да си помислят какво очакват от своето дете и дали това са реални изисквания или прехвърляне на отговорност.
Златина ДИМИТРОВА, сн. Даниел ЙОРДАНОВ