Дългогодишният барман Кирил Байчев – за занаята, професионализма и спомените

Кирил Байчев е от хората в един град, които познават почти всички. Има много познати, но само той знае колко са приятелите му. Животът му е богат на срещи, които трудно могат да бъдат забравени. Откакто се помни, все е зад бара.
Кирил Байчев се захваща с кръчмарския занаят преди 35 години. В началото е и сервитьор, и барман, но барманството го привличало повече, било му в кръвта. Категоричен е, че за да работиш в сферата на обслужаването, задължително трябва да обичаш и да разбираш хората, иначе е трудно.
Байчев разказва, че е единственият кръчмар във Велико Търново, който има варненска диплома. “Там школата беше много добра, с отлични специалисти. Варна беше водеща в сферата на туризма. Голяма част от практиката я карахме в Гранд хотела, известен като Шведския хотел, който и сега съществува. Научих много неща, които по онова време нямаше къде да видя. Накрая искаха да остана там, но аз избрах да се върна”, спомня си мъжът.
Първото работно място на Киро Байчев била една заличка на ресторант “Трапезица”, който се е намирал на бившата улица “Георги Димитров”, сега “Независимост”. Годината била 1976-а. Пускал хубава музика – “Смоуки”, “Бони М”, и хората се събирали. В дългата си практика има само един случай със забрана на музика. Случило се, когато бил на дневния бар в Интерхотела. Баща му, който работел като международен шофьор, му носел касетки с готови записи. На една от тях, между другите изпълнения, имало
запис на музиката от филма “Доктор Живаго”, която била забранена. 
По линията на интерхотелите и “Балкантурист” имало много проверяващи комисии, една от тях първо му взела касетата, но после му я върнали.
След барчето на ресторант “Тапезица” Киро Байчев заедно с негов приятел направили бар “Манго”, близо до университета. После отишъл в “Болярска изба”, която превърнал в картоиграчница.
В ония години с баща си ходил до Федерална република Германия, където имал възможност да остане, но не го направил, защото казва, че германците са друг тип хора. Върнал се в България и започнал работа в дневния бар на Интерхотела. Имаше период, в който нямаше къде яйце да хвърлиш, спомня си той. Едно кафе струвало 63 стотинки… Барманите бяхме малко миропомазани, имаше възможност за изкарване на пари. Но е лошо, когато започнеш да виждаш в занаята само пари. Хубаво е да съчетаваш парите и отношението към хората, защото в нашата професия хората са основното нещо”, разсъждава Байчев.
В ония години той бил единственият барман, който бил партиен член. И сега много хора му казват “другарю Байчев”. Това не ме обижда, другарството е сериозно нещо, убеден е бившият барман.
Разговорът ни се завърта около прехода. Когато дойде 10 ноември, работех на служебния бар в интера, клиентите – съдии, прокурори, не вярваха, че тази промяна се случва. Аз не бях изненадан, знаех, че нещо трябва да се промени, виждаше се, че системата е започнала да боксува и нещата не вървят както трябва, връща се в спомените си Байчев.
“Тогава нямането беше много голямо. Това ме дразнеше. И да имаш пари, не можеш да си купиш нищо. Днес има всички видове стоки, но парите са малко. Все така се получава – нещо да го няма в държавата, дано да дойде моментът и двете да ги има”, допълва той.
По думите му в обслужването преди години нещата били по-добре – имало ред и дисциплина, управителите били на по-високо ниво. Държало се много на хигиената. Между работещите в бранша имало колегиалност, сега има деление. Има отчуждаване на чорбаджиите от персонала, а едно време старите търговци съумяваха да направят колектив, убеден е Байчев.
В ония години професионализмът в нашия бранш беше по-голям, днес има много колеги, които не знаят елементарни неща.
Не могат да направят едно 
ирландско кафе като хората, 
не крие недоволството си бившият барман. И бърза компетентно да обясни, че кафето се нарича така, защото се прави с ирландско уиски, което е направено от ръж. В Америка правят уискито от царевица и това е бърбън, в Шотландия го правят от ечемик и е малцово. Имат различни вкусове и по тази причина не можеш да правиш ирландско кафе с бърбън или с малцово уиски…
Последната амбиция на Кирил Байчев е да направи новото си заведение “Актьорите” любимо място за великотърновци. За броени дни малкото ресторантче под кино “Искра” спечели верни клиенти. Причината е проста и ясна – вкусна храна, качествени напитки и добро обслужване. А и при толкова приятели на шефа…
Байчев е убеден, че този занаят може да се научи, но въпреки това цитира известния търновски търговец бай Митьо Манола, който държал механата на хотел “Янтра”. Неговият коронен лаф бил, че търговец и шофьор се раждат.
За свой учител в занаята Кирил Байчев приема Иван Томов от Варна, който бил един от най-добрите в държавата, и дори бил направил наръчник на бармана. В него имало 10 важни правила. Едно от тях гласяло, че
барманът трябва да е дискретен.
А друго, че трябва да знае език, независимо какъв. 
Едни от най-хубавите спомени на мъжа са свързани с “Мелодия на годината”. Тогава градът оживявал, превръщал се в малък Лас Вегас. Всички музиканти, телевизията били тук и се получавала една безкрайна веселба, която продължавала цял месец. Спомня си, че композиторът Дечо Таралежков му оставил автограф “На дневния бар, който работи нощем”. Оскър Бентън го накарах да пее на живо в бара, преди това обясняваше, че никога не е пял в нощен бар. Беше с жена си и балдъзата си. И с Прешъс Уилсън съм бил 48 часа, когато беше във Велико Търново. Познавах всички наши звезди, “Сигнал” дори ми бяха подарили шейкър, след като ходиха на едно турне в ГДР. Богдана Караджова и Стефан Димитров са ми идвали на гости у дома и аз съм бил у тях в София, на “Витошка”, реди един след друг спомените бившият барман. И продължава:
“Много е интересно запознанството ми с Тодор Колев. Беше дошъл да иска стаи в интера, а аз седмица преди това го бях гледал в “Двойникът”. Виждам го на рецепцията и му казвам “О-о, братчед, какво става?”. Той ме изгледа толкова сериозно, че аз веднага смених тактиката. Казах му, че е заради филма, намерихме му шест стаи. Станахме приятели и след това, като минаваше от тук, все се обаждаше. Често идваше и хумористът Мирон Иванов, който работеше в “Стършел”, беше един от най-умните мъже в държавата. ФСБ също са ми големи приятели, най-вече Иван Лечев.”
В живота на Байчев има и тежки моменти. Един от тях е, когато стават проблемите в интера и за известно време е принуден да прави гуми. Това е периодът 1986-1989 година, никъде не го искали. Йордан Андреев, като станал директор на комплекса, го поканил да се върне. Искали да слезе в нощния бар, но решил, че е по-добре да е сам и взел служебното барче. Общо около 17-18 години работи в най-престижния за онова време хотел на Велико Търново. Интересно било и времето, в което бил в бар “Надежда” в квартал “Бузлуджа”. Това били мутренските години.
Видял е много неща, някои от тях не са за разказване.
“Аз уж съм широко скроен човек, но има неща, които и мен учудваха. Сервитьорките, които бяха рускини и украинки, работеха по голи гърди. Пийнали мъжете минаваха и ги пипаха, не беше много приятна гледка. Истината е обаче, че там изкарвахме много пари”, спомня си Киро Байчев.
Сега шефът на “Актьорите” иска да научи служителите си да обичат хората, защото на този свят не всичко е пари. “Човешките отношения за мен са много по-важни. Аз изостанах малко във времето. Имам приятели, които отидоха напред материално”, признава си белокосият мъж. Въпреки всичко не спира да експериментира. През последните години се захващал и с куп неща. Бил изпълнителен директор на фабрика в Кочериново. Там с приятел засадили 200 декара ябълки и 200 декара вишни, но сега се занимава само с кръчмарлък.
“Не мога да кажа, че сега, като съм сам, ми е по-лесно, далеч съм от сладостта. Имам да изплащам много заеми. Не обичам така, до сега в живота си заем не съм вземал, но и това се случи. Нарекох заведението си “Актьорите”, защото първоначално исках двата коневръза до театъра, но накрая дойдох тук, до читалище “Искра”, сега виждам, че не съм сгрешил. Не съм до храма на Мелпомена, но оставих театралното име на заведението, а и нали Шекспир е казал, че животът е театър и всички сме актьори в него”, философски разсъждава Киро Байчев. И бърза да се насочи към поредните приятели и познати или просто клиенти, седнали да обядват. За всеки има добра дума или шега. Нали кръчмарят трябва да е и психолог, и душеприказчик. А и това е целта на занаята, хората да си тръгнат доволни…
Весела КЪНЧЕВА
сн. Даниел ЙОРДАНОВ