Архиви, читалища, библиотеки и музеи – институции на паметта

Основаването на държавни архиви в България е свързано с издаването на Указ № 515 на Президиума на Народното събрание от 10 октомври 1951 г. за създаване на Държавния архивен фонд (ДАФ) на Народна република България. На 10 октомври 2016 г. се навършват 65 години от създаването му.
В своето историческо развитие още от древността цивилизации създават почти едновременно трите института, призвани да опазват културните постижения на човека – по отношение на литературата – библиотеките; по отношение на нормативните актове и документите – архивите; и по отношение на материалните паметници, свързани с бита, изкуството и културата на хората – музеите. И трите институции заемат важно място в съхраняването и предаването на националната културна традиция и бихме могли да ги наречем информационни подсистеми на единната система за натрупване, съхранение и използване на историческата памет. Целта и на трите е да дадат възможност за своеобразна реконструкция на историческото минало, осигурявайки необходимите извори и литература. През вековете те се развиват успоредно, като взаимно се подпомагат и допълват, а може би и като си съперничат. А тогава къде е мястото на читалищата и защо ги споменаваме в заглавието?
В България през втората половина на XIX в. възникват и се развиват уникални и своеобразни масови културно-просветни организации, предназначени да просвещават народните маси, осигурявайки книги, вестници и списания, организирайки читални, носейки името “читалища”.
На 30.1.1856 г. е основано първото българско читалище в град Свищов. В учредителния протокол и програмата му е залегнала идеята за развитието му като архивно и музейно средище. Архивни сбирки се формират и към основаните през същата година читалища в градовете Лом и Шумен, а по-късно и в други градове.
Те имат своя обществен принос, на малко по-късен период, от тях да се обособяват самостоятелни библиотеки и музеи в страната.
В първите години след Освобождението на България ролята на архивни центрове играят музеите и библиотеките. През 1869 г. в Браила е основано Българското книжовно дружество, прераснало по-късно в Българска академия на науките (БАН). В устава му от 1884 г. е предвидено създаването на архив, който да съдържа документи за старата и новата българска история – политическа и книжовна. През 1947 г. сбирката от документи и ръкописи се обособява в отдел, а през 1949 г. – в самостоятелен архивен институт, впоследствие Научен архив към БАН.
Централизираната архивна система в България е създадена през октомври 1951 г. към Министерството на вътрешните работи. С приемането на Указ № 515 държавата фактически поема отговорността за документалните носители на народната памет, като ги поверява на изградена мрежа от специализирани архивни средища, където подготвени специалисти да извършват цялата работа по тяхната научно-техническа обработка, предоставяне за използване и съхраняване. Указът на Народното събрание за създаването на Държавния архивен фонд (ДАФ) на Народна република България изрично визира в чл. 5, че документалните материали, които са се образували в резултат от дейността на учрежденията и лицата и намиращи се на съхранение в ръкописните отдели, хранилища и архиви на библиотеките, музеите и институтите и други учреждения, влизат в състава на ДАФ и подлежат на регистриране, събиране и запазване в ДА. Архивното управление осъществява контрола за състоянието и съхраняването на документалните материали в хранилищата на музеите, библиотеките и другите научни учреждения.
От самото начало на създаването на системата на ДА проблемът за събирането, в това число откупуването на архивни документи и съхраняването им извън пределите на архивната система, стои на дневен ред. Многократно се констатира, че библиотеки, музеи, читалища, училища, ред институти и др. по силата на нормативни и поднормативни актове, разрешаващи и регламентиращи събирането и съхраняването на архивни документи извън пределите на централизираната архивна система, на някои свои вътрешни инструкции и нареждания, прибират на съхранение архивни фондове и отделни документи с цел създаване на свои музеи и написване на историята си и нямат намерение да ги предават на държавните архиви.
През различните години централизираната архивна система е на подчинение на Министерството на просветата и културата (1961-1963), Комитета за изкуство и култура (1963-1972), Министерството на информацията и съобщенията (1972-1976) и от 1976 г. – към Министерския съвет на Република България. През тези периоди многократно се предлагат различни варианти за разрешаването на проблема:
Да вземат мерки да се спре събирането на архивни материали от страна на музеи, библиотеки, читалища, училища и други.
Да се изготви пътеводител на архивните документи, независимо къде се съхраняват; или периодично да се издава своден каталог, който да обхваща всички архивни документи, независимо от местонахождението им.
Българският исторически архив (БИА) – НБКМ да събира документи до Освобождението и да бъде филиал на Централния държавен исторически архив или поне част от централизираната архивна система; НБКМ – БИА да събира архивни документи за периода на Възраждането паралелно с централизираната архивна система, без да е част от нея.
Обединяване на архиви и музеи – само така могат да се изгладят проблемите помежду им. Възможността някои музеи и библиотеки да събират и съхраняват архивни документи, като методическото ръководство се осъществява от централизираната система.
Документалните материали на ДАФ, намиращи се на съхранение в библиотеките, музеите, институтите, читалищата, манастирите и др. научни и културни учреждения, да подлежат на регистриране, предаване и съхранение в държавните архиви съобразно техния профил, като им се забранява в бъдеще да събират архивни документи.
Изземване на всички архивни фондове и части от фондовете от неархивни институти и концентрирането им в държавните архиви, за да се осигури научното им обработване и пълноценното им използване за науката. И други подобни предложения за разрешаване на проблема и др.
Общо взето, съществува стремеж към пълна централизация на архивното дело в една единна система, извън пределите на която да не се допуска събиране и съхранение на архивни документи. На практика това не се получава. Практиката показва друго: съществува взаимно проникване на сферите на комплектуване.
Някои библиотеки имат богати сбирки от архивни материали, понякога създадени от държавните власти и учреждения.
(следва)
Боряна МАРИНОВА,
началник-отдел “Държавен архив” – Велико Търново при дирекция “РДА”