Идва пролетта. Какво по-подходящо време за това да се обърнем към любимия човек? Да му кажем няколко топли думи, да му припомним, че той е нашата половинка. Улисани в грижи и ежедневие, покорени от рутината, често забравяме за най-скъпите си хора. А апостол Павел е казал: “Щом любов нямаш, нищо не си…”. Тази любов, заради която си заслужава да живеем, може да не е само между мъжа и жената, а да е отношението ни към родителите, към приятелите, към децата, просто към човеците около нас…
В подновената рубрика “Двама на клон” “Янтра ДНЕС” ще ви срещне с двойки от Велико Търново и региона – семейства, приятели, партньори, роднини, които споделят чувства, мечти, общи интереси и цели.
Проф. дин Милко Палангурски е преподавател в катедрата “Нова и най-нова история на България” при Историческия факултета на ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”. Има зад гърба си десетки книги, публикации и монографии. И опит като зам.-ректор на университета. Неговата съпруга Антоанета Палангурска е дългогодишен учител по история, психология и логика в СОУ “Емилиян Станев”, защитила най-високата професионалноквалификационна степен. Тя работи активно по европейски проекти и отдава цялата си любов на своите ученици.
В откровено интервю за “Янтра ДНЕС” семейство Палангурски разказват вълнуващи моменти от своя съвместен живот и обясняват какво е да живеят двама историци под един покрив.
– Къде съдбата избра да пресече вашите пътища?
А.: Запознахме се по време на лекции. Аз бях студентка в първи курс в университета, а той ни водеше лекции по нова българска история. Контактите ни продължаваха в междучасията, а след това на кафе и така се задълбочиха.
М.: Помня, че ме гледаше с едни такива очи, сякаш викаше “Ела, Вълчо, изяж ме”, но иначе твърди, че аз съм я бил свалил (смее се). Случи се това, което е трябвало да стане, но е факт, че ние бяхме една от първите скандални двойки на прехода. За скандал на тогавашното общество известно време живеехме заедно без брак. Оженихме се, когато дъщеря ни вече беше родена. Дори при подписването на официалните документи в гражданското бяхме в разширен състав. Ние тогава бяхме млади и лудо влюбени, затова никога не сме мислили, че правим нещо нередно. Но хората бързо свикнаха с тези неща, а сега вече на никой не му прави впечатление.
– Милко, с какво завоюва сърцето ти тази първокурсничка?
М.: Човек, като го удари сляпата неделя, много не му мисли. Бяхме в една компания, когато тя беше в първи курс, а година по-късно станахме и двойка. Университетските общности винаги са били с по-широк профил на поведение, така че някакви резки движения спрямо нашата връзка не е имало. В моите среди приеха жена ми съвсем нормално.
– Тони, каква беше реакцията на твоите колеги, когато разбраха, че имаш връзка с преподавател?
А.: Той беше много интересен и динамичен по време на лекции, дори получи награди от студентите за най-атрактивен преподавател. Никога не четеше лекциите, представяше всичко по достъпен и любопитен начин. Докато говореше, никой не откъсваше поглед от него. Вероятно затова колегите бяха много добронамерени към нашата връзка. Освен това той беше приет в нашата студентска общност още преди ние да станем двойка. Всички от моята компания живеехме в общежитията, а той, като млад преподавател, беше настанен в гарсониера във втори блок. Тогава нямаше кой знае какви възможности за забавление, затова повечето вечери се веселяхме в общежитията. Имали сме много хубави вечери заедно, а най-интересни бяха разнообразните теми на разговор, които задължително подхващахме.
М.: Тогава неформалната връзка със студентите беше много по-силна, но това пък не означаваше, че на сутринта, като дойдат на изпит, няма да им се случи най-страшното. Но досегът с преподавателите беше много непосредствен и ползотворен. Така беше и през моите студентски години. Покойният проф. Йордан Андреев например постоянно ни набиваше едно или друго в главите, било то на маса, на лекции, в коридорите на университета. Този неформален контакт с преподавателя много липсва в съвременното висше образование. Може би защото самите студенти са по-различни, а и ние сигурно сме остарели. Сега в социалните мрежи усещам как понякога на студентите много им се говори. Опитвам се да общувам с тях чрез леки провокации, но липсва онзи пряк контакт.
– Каква е тайната на вашето семейно щастие?
М.: След като 22 години сме заедно, и то без сериозни семейни трусове, значи сме намерили правилния път. Ние сме много различни характери, а това не ни пречи.
А.: Аз съм човек на компромиса, на баланса, по-търпелива съм. Докато той е прибързан, припрян. Той вече е при колата, а аз още не съм събрала багажа.
М.: Най-важно е доверието. В нашето семейство всеки знае, че може да разчита на другия, а подкрепата е наистина пълна. У нас има едно неписано правило, че ако единият е казал нещо, другият никога няма да го предаде. Дори нашата дъщеря винаги казва, че с нас не може да се говори отделно, защото две мнения по въпроса не може да има. Отношенията в едно семейство включват куп неща – и деца, и ежедневни грижи в бита, и почивка, затова трябва да има ясна стратегия. Отдавна сме разбрали, че е безсмислено да се правят обструкции и май не сме ги правили.
А.: Това не е и нужно, защото не можеш да промениш човека до себе си. Трябва да го възприемеш с всичките му дадености, а не само с добрата му половина.
М.: Водещо е чувството за хумор. Ако ни слуша някой от страни, сигурно ще си помисли, че не можем да се понасяме, а истината е, че ако не се чуем 2-3 часа по телефона, значи нещо не е наред.
А.: У нас постоянно се пътува, дали ще бъде за конкурси или по други поводи. Затова сме се научили да си събираме багажа за 5-7 минути. Най-хубавото е, че и двамата сме еднакво луди. През последните години например предпочитаме почивката ни да бъде пътуване до място, където не сме били.
– Казват, че зад всеки успял мъж винаги стои една жена. Тони, какви са твоите жертви в името на неговото професионално израстване?
М.: Въпросът е към нея, но аз съм й много благодарен и затова трябва да го кажа. В най-критичните моменти по жанвиденово време, когато беше моята хабилитация и по спешност трябваше да издадат труда ми, събирахме жълти стотинки, за да се появи книгата ми. Това никога няма да го забравя, защото тези средства бяха за семейството ми. Има и други такива примери, но никой не е поставял въпроса за тези разходи.
А.: Щастието не е пълно, ако не бъде споделено с човека до теб. Споделеният проблем води до някакъв позитивен резултат, който удовлетворява и двете страни.
М.: Ние се шегуваме, че в нашето семейство някой винаги е на конкурс. През живота си съм минал две хабилитации, два големи доктората, един малък конкурс, но и тя не ми отстъпва. Нейните пет ПКС-та са ми коствали повече нерви и търпение, отколкото моя голям докторат и професура. За 13 години вече съм научил наизуст пътя Велико Търново – София.
А.: В неговата преподавателска работа има дни от седмицата, в които няма часове със студенти и работи вкъщи. Това е ненормираният работен ден на научния работник. Докато аз всеки ден съм в училище, нямам право на творческа отпуска, така че изследванията с учениците и писането на трите дипломни работи продължава вкъщи. Сигурно съм трудна за изтърпяване, но им благодаря, че го правят.
– Познава ли българинът родната история?
А.: Не, не я познава, но по-страшното е, че не се вълнува от това. Защото когато не знаеш, има начин да потърсиш информация и да прочетеш, особено в днешното време на високите технологии. Страшното е, че дори липсва желание у голяма част от хората да се поинтересуват. Сега ставаме свидетели до какво може да доведе това безхаберие.
М.: През последните дни страната ни се тресе от протести, а това ние вече сме го преживели през 1931-34 г. с абсолютно същите лозунги, които сега чуваме от хората на улицата – долу партиите, долу демокрацията, долу Конституцията. Преди няколко дни гледах по една от телевизиите анкета с въпроса “Знаете ли кой е Кимон Георгиев?”. От 30 души нито един не знаеше. А той е човекът, който разби парламентарната и конституционна система в България. Ето това е трагичното. Ние не познаваме близкото си демократично минало и като нация дори нямаме имунитет против опасностите. Това е все едно германските протестиращи или работници от Дойче банк да говорят с изреченията на Хитлер. Но у нас това се смята за нормално.
А.: По-страшното е, че самите политици не познават историята.
М.: Те не знаят кой министър-председател кога е дошъл, коя партия кога е управлявала. Не знаят най-важните процеси, които са се случвали в живота на нашите бащи и дядовци.
А.: Най-страшното е, че тук се отрича периодът на демокрацията, който даде шанс на България да стане член на много важни организации като НАТО и ЕС. Става дума за срив на ценности, които са част от придобивките на европейската общност и култура, а това е недопустимо.
М.: Мисля си, че е дошло времето, когато трябва да се напише нов “Рибен буквар”, който да припомни основните постулати на демокрацията, на правата и свободите на човека, на конституционно устройство, въобще да каже що е това общество. Може би от него ще има много по-голяма полза отколкото от тежките и сложни учебници, по които са принудени да учат нашите ученици. В “Рибния буквар” на Петър Берон нещата са много простичко казани и всеки знае, че слонът е най-големият добитък на света и как българското общество е успяло до създаде държава. Ние също трябва да изберем някои основни неща и постоянно да ги набиваме в главите на младото поколение, което ще ни наследи. Така то ще знае що е то общо съжителство, наречено общество, и как функционира. Защото от края на 80-те години българското обществото функционира на магия.
– На какво искате да научите вашите ученици?
А.: Не искам да ме заливат със знания, а да бъдат граждани, които знаят своите права и свободи. Искам да излязат от училище като пълноценни хора. Много обичам децата и вероятно затова им отдавам цялата си енергия. Те са много емоционални, по цял ден сме заедно в училище, а аз се опитвам да им дам всичко, което знам.
М.П.: Аз ще цитирам моя учител проф. Йордан Андреев. Той все ни повтаряше, че трябва да мислим. Ако човек се научи да мисли, няма да може да бъде манипулиран, не може да остане маргинал в обществото и не може да бъде воден за носа. Най-важното за мен е младите хора да се научат да съпоставят нещата, да мислят и анализират, пък било то и грешно. Грешният анализ не е лош, но все пак е анализ. Мен ме е страх от липсата на анализ, а папагалщината, която, така или иначе, се набива в нашата образователна система е неизбежна.
Златина ДИМИТРОВА
сн. Даниел ЙОРДАНОВ
