Акад. Георги Марков е роден в Пловдив през 1946 г. Завършва история в СУ “Св. Климент Охридски”. Дълги години е бил специалист в Института по военна история. Специализирал е в Института за европейска история в Германия. Научните му интереси са в областта на новата българска история и предимно войните за национално обединение през 1912-1918 година. Автор е на десетки студии и монографии “Българо-германските отношения 1931-1939 г.”, “България в Балканския съюз срещу Османската империя 1912-1913 г.” и “Българското крушение 1913 г.”, “България – ключът към Голямата война 1914-1916 г.”, “Голямата война и българската стража между Средна Европа и Ориента 1916-1919” и др. Акад. Марков бе във В. Търново и изнесе пленарния доклад на Годишната университетска научна конференция на НВУ “В. Левски”.
- Акад. Марков, възможно ли е у нас да има общ мемориал на жертвите на различните режими в България?
- От 20 години говорим за национално помирение, но то не се състоя. Вероятно защото имаме поговорката “На чужд гроб не се плаче!”. Аз съм написал две книги за политическото насилие в България, за да установя, че никой не проявява състрадание към болките на другите. Днес едните полагат венци пред Братската могила в Борисовата градина, а другите пред Параклиса на жертвите на комунизма до НДК. Обществото е разделено от гробовете на братоубийствената Гражданска война.
Генералисимус Франко побеждава в Испанската гражданска война, но е достатъчно умен да издигне в Долината на падналите огромен паметник с помиряващия надпис “Те всички паднаха за доброто на Отечеството”, под който погребва националисти и комунисти, анархисти и социалисти, вярващи и безбожници.
Този испански модел е трудно да бъде осъществен в България, защото не се намират мислещи държавници, а множеството политикани печели от противопоставянето, а народът ни пилее национална енергия и губи още историческо време.
- С оглед на сблъсъците пред джамията в София доколко е реална опасността от религиозен или етнически конфликт у нас?
- Политиците ни се себеизтъкват с авторството на някакъв модел на етническия мир у нас. В България обаче този модел е една отдавнашна традиция и следователно няма как да е тяхна заслуга.
Опасно е, когато една политическа партия използва страховете на хората, за да спечели места в Народното събрание. ДПС капсулира българските мюсюлмани в стремежа си да решава кой ще управлява държавата срещу материални облаги. “Атака” всъщност помага на ДПС да стяга редиците си, а ДПС й връща услугата като тормози българите в т.нар. “райони със смесено население”.
Подпалването на молитвените килимчета пред джамията в София възобнови въпроса за построяването на Ислямски център с джамия, сиреч пак се даде рамо на ДПС. В условията на прословутия “Сблъсък между цивилизациите” всяка игра с огъня е крайно опасна, защото ще се намесят открито и външни сили, което със сигурност ще бъде нещастие за България.
- За какво говори заиграването с термините “турско робство” и “османско присъствие” в последно време? Доколко в Турция има опити да се реабилитира исторически Османската империя и респективно интересите й на Балканите и в България?
- Факт е, че през първото десетилетие на ХХI век Турция става все повече ислямистка и все по-малко кемалистка. С късогледата помощ на Европейския съюз почти е отстранена последната опора на светската държава – армията под командването на генерали, които са американски възпитаници.
Външният министър на Турция Ахмет Давутоглу е представител на неоосманизма, който реабилитира Османската империя и вкарва имперския синдром в съвременната турска политика. Турция постепенно се изплъзва от НАТО и се превръща в самостоятелна регионална сила, чиято експанзия се насочва на Балканите, в Близкия изток, Кавказ и Средна Азия. Ето защо подсказаната от Анкара теза за “османското присъствие” е крайно неприемлива с оглед преиначаването на българската история.
- Има ли събития и факти от историята ни, които по ваше мнение повече или по-малко подлежат на задължителна преоценка?
- Новата и съвременната българска история се “пренаписва” твърде противоречиво безброй пъти. Хората се интересуват и обичат историята, но отказват да вярват на историците. В алтернативните учебници по история може да срещнете различни оценки за едни и същи събития, поради което децата се чудят дали историята изобщо е наука?
А историята е наука, и то точна наука, но върху нея са правени любителски политически упражнения. Преди 1989 г. ни втълпяваха подвизите на партизаните, но не споменаваха за съпротивата на горяните. След 1989 г. обявиха партизаните за терористи, а горяните за идеалисти. Изследването на историята се нуждае от равновесие в оценките, но не винаги истината се намира по средата. Историята не трябва да се политизира, а да се изследва. Някои политици се опитват да ни втълпят, че на Балканите трябва да си пренапишем историята, за да не ставала тя причина за конфликти или насаждане на негативни настроения. А историята може да служи за поука на днешните и бъдещи поколения.
- Какво всъщност се крие под понятието “преход”, с което се маркират последните двадесетина години у нас?
- Моята човешка съдба отреди да живея в два прехода: от държавен капитализъм към държавен социализъм и от държавен социализъм към бог знае какъв капитализъм.
Забележете, че днес никой не споменава в каква икономическа и обществено-политическа система живеем. Политиците избягват мръсните думи капитализъм и буржоазия, а предпочитат да казват “пазарно стопанство” и “парламентарна демокрация”. Защо на Запад има едра буржоазия, а у нас тази прослойка наричаме “най-богатите българи”?
Българският преход след 1989 г. се оказа мъчително дълъг и тежък, изпълнен с потресаващи престъпления и грабежи, поради което той все не завършва.
- Какво е значението на интелигенцията в българското общество днес? Съумява ли тя да изпълнява своята роля?
- През последните години руската дума “интелигенция” бе подменена с термина “интелектуален елит”. И е вярно, че този елит също се опитва да оцелее като своя народ.
Бедността обаче не е оправдание за онези, които служат на чужди каузи и умишлено говорят майчиния си език с чужд акцент. В началото на прехода се появи илюзията, че най-после интелигенцията ще влезе във властта, за да тласне напред културното развитие на страната. Уви, тя бе ловко употребена за политически цели или направо бе купена, за да говори неща, в които самата тя не вярва. Изтичането на мозъци в чужбина обогати други по-богати държави, а чалгизацията взе връх в битието.
- Имаме ли нужда от нов български национализъм, който да балансира между националното и европейското? Защо създаването на Българска национална доктрина остана само на ниво проект?
- Българският национализъм от ХIХ век възкреси България на политическата карта. През първата половина на ХХ век по вина на некадърни политици българите претърпяват национални катастрофи, а през втората половина на века пролетарският интернационализъм потъпка националните интереси.
Днес девизът е подобен: “Капиталите нямат отечество”. Глобализацията заплашва да погълне по-малочислените народи и да размие тяхната национална идентичност. Ето защо ние трябва да съхраним своята историческа памет като спасителен корен в миналото.
През 1997 г. дузина учени написахме Национална доктрина “България през ХХI век”, но политиците я замразиха във фризера на парламента, защото за тях националният идеал бе влизането в НАТО и Европейския съюз. Тук ще припомня думите на Чърчил, когото обичат да цитират за щяло и нещяло: “Политиците мислят до един мандат, а държавниците за следващите поколения”.
- Като геополитическа прогноза – какъв ще бъде XXI век за България? Какви предизвикателства трябва да очакваме?
- До 1989 г. България бе затворена под похлупак, а после се превърна в разграден двор, без да има имунна система за защита. Пораженията са страшни, особено в ценностната система.
Ние българите страдаме от два съдбоносни порока – индивидуализъм и нихилизъм. Спомнете си изпълнените в началото на прехода с хора площади и улици с надеждата за по-добро бъдеще. После един милион предимно млади българи решиха, че в България нищо не става и побързаха да заминат за уредените държави в правото си да намерят по-добър живот. За жалост този гибелен процес продължава и аз не смея да давам прогноза за този век. Все ми се иска да вярвам, че българите, които имат вековна история, ще я продължат и в едно по-далечно бъдеще.
Светослав СТЕФАНОВ
сн. авторът
1.54221
2.44235
1.62837