Проф. дфн Стоян Буров е ръководител на катедрата по съвременен български език при Филологическия факултет на ВТУ. Неговите основни теоретични приноси са в областта на функционалната граматика, на теорията на семантичното взаимодействие и на теорията на категоризацията. Работи върху въпроси на българската граматика, езиковата култура и лингвистичната прагматика, както и в областта на лексикографията, речниковото дело, на обучението по български език като роден и чужд език. Автор и съавтор на 90 труда - статии, 3 монографии, учебници, речници, помагала и др. Чете лекционни курсове по морфология на съвременния български език, лингвистична прагматика, теория на речевите актове, българска лингвистична историография и др.
- Проф. Буров, вие “за” оставането на пълния член ли сте, или “против”?
- Не мога да отговоря еднозначно, защото като специалист имам добра представа за дългата история на правописните борби у нас. Въпросът за пълния член не е толкова елементарен. Той опира и до въпроса необходимо ли е на този етап да се направят някакви по-съществени промени в нашия правопис, защото тази промяна наистина би била съществена. Ако пълният член се премахне, някак си се заличава историческата връзка между старото показателно местоимение и определителния член за мъжки род.
- Откога съществува правилото за употребата на пълен и кратък член?
- Историята е много дълга и датира от 1835 г. насам, а самото правописно правило, което и днес съществува в граматиките и речниците, но ние почти не спазваме, е установено като норма през 1899 г. То е факт вече 110 г., но винаги е било костеливият орех на българския език. Затова когато се заговори за необходимостта от езикови промени, неминуемо стигаме до въпроса за пълния и краткия член. Има един период, когато това правило е било отменено и заменено с друго - по време на управлението на земеделското правителство от 1921 до 1923 г. Тогава се променя правописът изобщо, включително и това правило. До тогава се използва т.нар. Дриновско-Иванчевски правопис, а при управлението на Александър Стамболийски се въвежда т.нар. Омарчевски правопис.
С отмяната на правилото за пълния член се въвежда друго правило - за благозвучие. То изисква пълният член “ът” да се пише тогава, когато следващата дума започва с гласна, за да не се струпат две гласни една до друга. Краткият член “а” или “я” се пише, когато следващата дума започва със съгласна. Това правило, което не изглежда трудно за разбиране и запомняне, не се налага, защото е в дисонанс с всички останали правила в българския език. Ние нямаме правописни норми, които да се основават на принципа за благозвучие. Когато Стамболийски пада от власт, едно от първите неща, които прави новото правителство, е да върне стария правопис. Така в борбите около правописа у нас винаги има и политика, дори партизанщина.
Стигало се е и до заплахи за убийство, свързани с предложенията за промени в правописа. Например през 1944 г., веднага след 9 септември, се сформира комисия, на която се възлага да подготви предложение за промени в правописа. Екипът е доста голям, като в него освен езиковеди са включени писатели (например Елин Пелин) и културни дейци. Те работят няколко месеца и подготвят наистина радикални промени. Естествено в медиите изтича информация за това. Тогава към членове на комисията, между които и Владимир Георгиев, са изпратени заплашителни анонимни писма, че ако посмеят да премахнат писането на “ъ” в края на думи, които завършват на съгласна, “глави ще се търкалят по софийския паваж”.
Така че обществените дискусии, които водим сега да падне или не пълният член, изглеждат като детска игра. А тогава изчезват 2 букви от азбуката - т.нар. двойно “е”, за което и сега някои жалят, писането на краесловните ерове също отпада. Освен това комисията предлага да се даде свобода при употребата на пълния и краткия член, т.е. който желае, да използва само пълен, само кратък член или да ги редува, както намери за добре. Ако бе дадена тази свобода, щеше да се види за 20-30 г. какво предпочитат хората на практика. Ако тя бе показала, че се налага краткият член, вероятно нещата щяха да бъдат променени по-безболезнено. През есента на 1944 г. комисията действително предлага свобода в употребата на члена за мъжки род, междувременно обаче проф. Александър Балан, който вече е на преклонна възраст и не е член на комисията, успява да разговаря с тогавашните членове на Министерския съвет и да ги убеди да гласуват против това предложение. И наистина на 27 февруари 1945 г. излиза наредба-закон за новия правопис, а в последната му точка черно на бяло е написано, че правилото за пълния и краткия член се запазва. С всички други предложения министрите се съгласяват, но под давлението на Балан отхвърлят искането за члена.
- Има ли нужда от езикова промяна, която да опрости сложните правописни и граматични правила и да доближи писане до говорене?
- Аз съм консервативен в това отношение, така че не бих казал, че са нужни някакви кой знае какви промени в нашия правопис. Необходими са някои изменения, но те са по-скоро детайли, които биха могли да се уточнят между самите езиковеди, а не да стават предмет на такива широки обществени обсъждания. В такава ситуация много хора, които не са специалисти, по всякакви други подбуди започват да издигат революционни лозунги и нищо свястно не се получава. Може би е нужно да се направят някои промени в слятото, полуслятото и разделното писане. Полуслятото писане с чертица е някакъв остатък от времето, когато се е пишело повече на ръка.
Нещата сега трябва да са по-изчистени. Направиха се някои промени, но може и още. Могат да се направят промени и в пунктуацията в употребата на запетаята и главните букви. Може да се обсъди и въпросът за пълния и краткия член, защото ние, специалистите, си даваме сметка, че това е изкуствено създадено правило. То е само правописно, в устната реч не сме длъжни да го спазваме, а няма опора и в българските диалекти. От друга страна, ако приемем, че в правописа се отразява историята на езика, а от там и на народа, не е редно да правим прибързано революционни промени в правописа. Нашият правопис, за разлика от английския или френския например, е много по-лесен. Не се изискват кой знае какви усилия за усвояване на правописните правила. Затова не бива да даваме бонуси на хората, които и не желаят да положат усилия да усвоят правописа.
- Четох някъде, че България е държавата с най-честите правописни реформи. В същото време англичаните не са променяли езика си от XVII век, а китайците - цяло хилядолетие. У нас правописът се променя поне веднъж на 10 г., а последната реформа е от преди 2-3. Защо?
- При нас Институтът по български език е оторизиран от 1950 г. насам да предлага и налага някои дребни промени в правописа. Колегите се опитват да правят това с излизането на нови речници и помагала. Някои от промените са за добро, а други - не чак толкова. Последната промяна от 2002 г. във връзка със слятото, полуслятото и разделното писане е малко шокираща. Стана така, че това, което се пишеше слято, сега трябва да се пише разделно. От друга страна, е за добро, защото тази тенденция съществуваше и рано или късно щеше да се стигне до промяната.
Ние, българите, не уважаваме достатъчно историята си, в това число и правописната си история. Така всеки, който има властта да прави промени, смята, че от него започва светът, а това далеч не е така. В сферата на езиковото строителство и правописно устройство не може да се действа революционно. Веднага след политическите промени през 1989 г. се внесоха законопроекти за възвръщането на Дриновско-Иванчевския правопис, използван до 1945 г. Това също беше крайно необмислена стъпка, защото трябва да си даваме сметка, че промените в правописа имат и икономическо измерение. Ако сега ние решим да променим нещо драстично, като например да изхвърлим една буква от азбуката, цялата литература, милионите издадени книги трябва да се преиздават отново вече без тази буква или без пълния член. Представете си в колко разходи ще се въвлече българският народ. Това би било изгодно само за издателствата, но не и за народа и държавата.
- Сега се чуват предложения да отпаднат буквите “я”, “ю” и “щ”, а в края на думите, завършващи на съгласна, отново да се пише “ъ”. Как гледате на това?
- Това бе част от проектите, лансирани след 1989 г. Впрочем предложението за изхвърлянето на “я”, “ю” и “щ” съвсем не е ново. В македонския стандарт например “я” и “ю” няма. Тези две букви оцеляват в българската азбука донякъде под влияние на руската гражданска кирилица, въведена в началото на XVIII в по времето на Петър Първи, за да се улесни книгопечатането. Както читателите вероятно знаят, начертанието на нашите старобългарски букви е коренно различно, а гражданска кирилица дава форма на буквите, по-близка не до гръцката азбука, с която българската кирилица е генетично свързана, а до латинската. А “я”, “ю” и “щ” не пречат на българския език, дори напротив - икономисват място, защото вместо “шт” пишеш само “щ”.
- Какво показват наблюденията ви за грамотността на младите българи, които кандидатстват или следват във Великотърновския университет?
- Забелязва се, че езиковата култура на младите хора не е на необходимото равнище и дори се влошава с всяка изминала година. Все по-малко се държи на качеството на собствената реч - и писмена, и устна. Това донякъде се дължи и на влиянието на интернет, защото наблюдаваме, че хора, които никога в живота си не са писали и нямаше да пишат, ако го нямаше интернет, днес масово се изказват във форумите и страниците за социални контакти. Прави впечатление колко много неграмотни хора пишат там. Но в интернет това върви, защото това е писана реч, не е истинска писмена реч. Това е по-скоро писан вариант на устна реч. Дори напоследък интернет комуникацията започва да се определя като нова форма на езика, наред с писмената и устната, която скоро ще има свои закони и правила. Младите хора с охота пренасят маниера си на писане от интернет в другите си писмени документи. Е, досега не съм срещал “4” вместо “ч” и “6” вместо “ш” в кандидатстудентски съчинения например, но нищо чудно и това да се случи. По същия начин няма точки, нито главни букви.
- Може ли да търсим вина за все по-засилващата се неграмотност сред младите хора и в училището?
- Можем. Ясно е, че в българското училище нещата не вървят добре. Ако обучението по математика, литература, история и другите предмети е зле, защо да се залъгваме, че по български език е по-различно. От друга страна, трябва да си даваме сметка, че часовете по роден език с всяка следваща образователна реформа намаляват и са крайно недостатъчни. Учебниците са много скучни, учат учениците на абстрактни, сложни, но безполезни неща. Аз съм се ужасил от учебниците по български език. Те са по-сложни от университетските курсове. Ако някой дойде и чуе моя лекция по морфология и я сравни с това, което учат учениците в 6 и 7 клас, ще види, че в училище се учат по-сложни неща, отколкото аз изисквам от студентите. Обучението в началния курс също е много зле. Една от причините е, че в университета не подготвяме началните учители по български език. Беше се стигнало почти до абсурда часовете по български език за студентите от начална педагогика да нямат задължителен характер. Няма време за цялостно системно обучение. А ако началният учител не е добре подготвен по езика, няма как да положи здрави основи на езиковата подготовка на детето. Положението е бедствено, защото не се осъзнава необходимостта да се учи сериозно езикът. На Запад не се учат сложни и абстрактни неща, а това, което е необходимо на обикновения човек за живота. Учат ги как се пише молба, автобиография, изложение - съвсем практически, а не наукоподобни неща, които можеш да наизустиш, но нищо няма да ти остане в главата.
Златина ДИМИТРОВА
сн. архив